Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Г-жа Бранигън — рекох, като се въздържах да не й кресна, — искрено съжалявам, че съм ви събудил, но трябва да говоря с г-н Бранигън.

— Събота е, нали, Лари? Нали не е понеделник? Господи! Още не съм се разсънила. Ако е понеделник, имам час при фризьора в девет. Е, кажи ми, това не е ли отвратителен час за фризьор? Но е толкова зает…

— Събота е! — Гласът ми се беше превърнал във вик.

— Лари, скъпи, моля ти се, недей да викаш. Нервите ми и без това са опънати като струни. След като е събота, как тогава може да има спешна работа, свързана с банката? Банката е затворена в събота… поне доколкото знам.

Неизвестно как успях да овладея гнева си.

— Трябва да говоря с г-н Бранигън. Бихте ли ми казали къде мога да го намеря?

— Замина някъде да играе голф. Познаваш Ф. Б. Когато не прави пари, играе голф. Спомням си, че веднъж разговаряхме с Джери Форд и Фаръл каза…

— Г-жа Бранигън! Моля ви за помощ! Имате ли някаква представа къде мога да открия г-н Бранигън?

— Той никога нищо не ми казва. — В гласа й се появи горчивина. — Знаеш ли, понякога Фаръл постъпва много егоистично, но предполагам, че повечето съпрузи след двайсет и пет години брачен живот стават егоисти.

— Значи не знаете къде мога да се свържа с него?

— Е, ако е толкова спешно, но аз не мога да си представя, че е чак толкова спешно, позвъни на секретарката му. Тя знае по-добре от мен разписанието на съпруга ми. Това не е ли ужасно? Някакво недорасло момиченце да знае повече…

— Благодаря ви, г-жа Бранигън. — И треснах телефона. Отворих телефонния указател и намерих домашния номер на Лоуис Шелтън. След минута вече разговарях с нея.

— Лоуис, обажда се Лари. Много е спешно, трябва да говоря с Ф. Б. Знаеш ли къде е?

— Колко е спешно? — Гласът на Лоуис беше дрезгав.

— Свързано е с банката. Не мога да ти кажа нищо повече. Ф. Б. би желал това да бъде запазено в строга тайна, Лоуис. Трябва да говоря с него!

— Ще видя дали ще успея да се свържа. Кажи си телефона. Аз ще ти се обадя.

— Не можеш ли да ми дадеш неговия номер?

— Не. Аз ще ти се обадя.

Продиктувах й цифрите, написани на телефона, от който се обаждах.

— Сигурен ли си, че не би могло да се изчака до понеделник? — попита Лоуис. — Ф. Б. ще се вбеси, ако го безпокоя за нищо.

— Още по-вбесен ще бъде, ако не го направиш. Побързай, Лоуис. Ще чакам. — Затворих.

Докато седях зад бюрото, се сетих за уличаващите ме снимки, на които бях заедно с Марш. Започнах да претърсвам чекмеджетата. Едно от тях беше заключено. Бързо отидох в кухнята да потърся инструмент. Намерих отвертка в някакъв кухненски шкаф. Върнах се във всекидневната и се нахвърлих върху чекмеджето. След няколко минути успях да го отворя.

В чекмеджето в един плик се намираха копията от двете касетки и от показанията ми за Бранигън. В друг плик бяха снимките, с които ме бяха изнудвали и които ме показваха заедно с Марш, докато се биехме. Освен това за щастие там бяха и негативите.

В кухнята бях зърнал шише с бензин. Отидох да го взема и като хвърлих двата плика в голямото огнище, залях ги с бензин, запалих клечка кибрит и те пламнаха.

Отдръпнах се назад и се загледах в огъня.

Когато той изгасна, разбърках останките, залях ги отново с бензин и пак ги подпалих.

Най-сетне бях доволен, че не е останало нищо от уличаващите снимки, нито от касетките, нито от моите показания.

Лоуис все още не се обаждаше!

Започнах да претърсвам шкафовете във всекидневната. Открих лопатата, която бях държал при заравянето на Марш, увита в найлон. Отидох в кухнята, намерих някаква гъба, напоих я с вода и после, като махнах найлона, изтрих отпечатъците си от дървената дръжка. След това пак с гъбата избърсах бюрото, страничните перила на столовете и увих един парцал около слушалката. Повече от това не можех да направя.

Погледнах часовника си. Часът сега беше 8:50. За момент само се сетих за Клаус, Джо и Бени, които бяха затворени в трезора. След това мисълта ми отлетя към Гленда.

Седях зад бюрото и скърбях за нея, когато телефонът иззвъня и прекъсна мислите ми.

Вдигнах слушалката. Беше Лоуис.

— Съжалявам, Лари, но не мога да се свържа — обясни тя. — Звънях на три пъти. Или не вдига телефона, или не е там.

— Продължавай да звъниш — притеснено настоях. — Наистина е спешно, Лоуис. Ще чакам.

— Не мога! Майка ми е болна и се налага да отида при нея. Имам само още няколко минути и после трябва да бързам, за да хвана влака!

— Тогава ми дай телефонния номер! Аз ще продължа да опитвам!