Влязох в спалнята, извадих голям куфар и напъхах вътре повечето от най-необходимите ми дрехи. После се върнах във всекидневната и прибрах различните инструменти, калкулатори и препоръките си. Без тях бях загубен.
Имах и малко ценни вещи. Взех златните копчета за ръкавели, един тежък златен пръстен, който ми бе подарил баща ми, и една сребърна табакера, която бях спечелил на турнир по голф. Готов бях за тръгване.
Спрях се, за да хвърля един последен поглед, след това изгасих лампата и с асансьора слязох до гаража. Набутах тежкия куфар в багажника на колата, запалих и подкарах към ранчото.
Когато на път за магистралата минавах по главната улица покрай банката, намалих.
Пазачът седеше в караулката и се прозяваше.
Запитах се какво ли правят четиримата мъже, които бях затворил в трезора. За тях нямаше никаква възможност да се измъкнат, преди Мансън да пристигне в понеделник.
Сигурно вече бяха обезумели. Трябваше да предупредя Мансън. Дори да се досетеше, че някой е пипал в трезора, отвореше ли вратите му, тези четиримата щяха да изскочат оттам, стреляйки. В това не се съмнявах. Реших, когато се озова отвъд границата в най-близкото канадско летище, да се обадя на Мансън и да го предупредя, така че банката да бъде обградена от въоръжени полицаи.
Вече се намирах на магистралата, която в този час беше пуста, но знаех, че има полицейски патрули, затова внимавах да не превишавам скоростта. Нужни ми бяха двайсет минути внимателно каране, за да стигна до черния път, който водеше към къщата на Клаус.
Сърцето ми барабанеше, а главата ми беше пламнала от мисли как ще вляза в тази къща и ще освободя Гленда. Стоях пред затворената порта.
Като предпазна мярка бях изгасил светлините, докато карах по черния път.
Клаус твърдеше, че е оставил човек, за да пази Гленда. Независимо от това, което Хари беше казал, нямах намерение да поемам рискове.
Когато излязох от колата, извадих пистолета от джоба си. Стоях до портата и гледах по посока на къщата. Навсякъде беше тъмно.
Дали там имаше някой, който се криеше зад спуснатите завеси и вече знаеше, че съм пристигнал?
Внимателно отворих портата точно толкова, колкото да мога да се промъкна. Светлината на зараждащия се ден ме правеше видим, ако някой наблюдаваше откъм къщата. Поколебах се, но после се овладях и като притичах през избуялата трева в градината, стигнах до входната врата.
Спрях, след това хванах дръжката на вратата и леко натиснах. Вратата се отвори. Като се взирах в тъмнината, почаках, ослушах се и след като не долових никакъв звук, влязох в преддверието. Отново спрях и се ослушах. После бавно, с пистолет, насочен пред себе си, с пръст на спусъка, започнах да се придвижвам по коридора, който водеше към помещението, служещо за затвор на Гленда. Пак спрях, за да извадя фенерчето си.
Ако някой се спотайваше във всекидневната и изскочеше насреща ми стреляйки, със сигурност щях да бъда мъртвец. Но желанието ми да видя Гленда отново надделя. Включих фенерчето и насочих лъча към вратата пред мен.
Вратата зееше отворена!
Забравил за каквато и да било опасност от възможна клопка, бързо се вмъкнах в стаята, затърсих пипнешком ключа за лампата и когато го открих — светнах.
За миг светлината ме заслепи, но после можах да се огледам в познатото място, където заедно с Гленда бяхме затворени.
Сякаш нещо ме халоса по главата, когато разбрах, че Гленда я няма. Втурнах се към банята… нито следа от Гленда.
Без да му мисля, се спуснах обратно към коридора, запалих лампата, хвърлих се към всекидневната, където също запалих осветлението.
Достатъчни ми бяха няколко секунди, за да огледам цялата къща.
Гленда я нямаше!
Слаба слънчева светлина се процеждаше през пердетата и падаше върху килима. Отвън предупредително изчурулика кос. Хладилникът в кухнята неочаквано забръмча.
Размърдах се и погледнах часовника си. Часът сега беше 5:45. Бях седнал напълно отчаян във всекидневната, смазан от мисълта, че съм закъснял да спася Гленда.
Сега бях сигурен, че след като бях тръгнал с Хари, Бени я беше убил и закопал. Подозренията ми, че Клаус ще заповяда да я убият, се бяха потвърдили.
Мислех само за нея: единствената жена в живота ми, която бе означавала нещо за мен. Отново изплува в съзнанието ми с червената си коса, с изразителните очи и великолепното тяло.
Вероятно беше погребана някъде във фермата. Трябваше да намеря гроба й! Не можех да продължавам да стоя тук и само да страдам. Станах и излязох навън в прохладната утрин. Слънцето сега се беше издигнало над дърветата и те хвърляха бледи сенки.
Читать дальше