Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Озовахме се на улицата.

Фаровете на някаква кола светнаха, после изгаснаха.

— Това е Джо — обясни Хари.

Шевито беше паркирано на няколко метра надолу по улицата. Приближихме и видях как Хари застина на място.

Зърнах Джо, който седеше зад волана. На задната седалка обаче имаше още някакъв мъж.

— Хайде, Хари. Времето не чака.

С ледена тръпка на изненада разпознах режещия глас на Клаус.

Клаус!

Чух Хари с несигурен глас да пита:

— Това ти ли си, шефе?

— Реших да се присъединя към веселбата — рече Клаус. — Ти седни отпред, Хари. Г-н Лукас ще седне до мен.

Докато влизах в колата, за да се настаня до Клаус, видях, че той държи насочен към мен револвер.

Хари се отпусна на предната седалка, Джо включи на скорост и подкара спокойно към Националната калифорнийска банка.

Докато се движехме по безлюдните улици, а после към главната, умът ми работеше като фурия.

Клаус беше тук и седеше до мен! Какво се бе случило с Гленда? Беше ли я убил вече? При тази мисъл стомахът ми се сви. Ако пък не беше, щеше ли да я остави, без никой да я пази?

Клаус тихо се обади:

— Чета мислите ви, г-н Лукас. Вашата мадама е, общо взето, в безопасност. Уредил съм един човек да я наглежда. Когато си свършите работата, вече нищо няма да ви пречи и двамата ще сте свободни да правите каквото искате.

Наистина беше психопат!

Ако смяташе, че вярвам и на една дума от това, което казваше, значи беше по-луд, отколкото го мислех!

Джо отби към бордюра и загаси светлините. Намирахме се на около двеста метра от банката.

От мястото си виждах пазача, който седеше в караулката.

Познавах го, тъй като веднъж бяхме играли голф заедно: беше бивше ченге с приятна жена и четири деца.

Джо остави двигателя да работи, докато ние всички седяхме и наблюдавахме пазача. Стрелките на часовника върху таблото в колата показваха 3:11.

— Хайде бе, кучи сине, размърдай се — измърмори Хари.

Чакахме още десетина минути и най-сетне пазачът се прозя, протегна се и излезе от караулката. Погледна надясно и наляво, после с преметната през рамо пушка бавно пое покрай предната страна на банката.

Джо включи на скорост и подкара напред.

— Кротко — рече Хари. — Изчакай сигнала на Бени.

Джо спря колата. Хари се обърна назад към мен:

— Вземи пликчето с храната и твоите машинки. Готов ли си да отвориш вратите на банката?

— Да — отговорих и поех найлоновото пликче, което той ми подхвърли през седалката.

Зачакахме. Пазачът вече не се виждаше. После в далечината на улицата в някакъв тъмен вход светна кибритена клечка. Джо бързо подкара колата и я паркира на около десетина метра от банката.

— Сега ще отвориш вратите! — изръмжа Клаус.

Докато се измъквах от колата, Джо се насочи към задницата й, за да отвори багажника. Бени се приближи и грабна купчина сгънати кашони, които му подаде Джо. Използвах неутрализатора и вратите се отвориха.

Пръв влезе Клаус, спря и се обърна към нас, останалите, които тичешком се изсипахме вътре.

— Не мърдайте. — Погледна към мен. — Тук в безопасност ли сме от лъчите на алармата?

— Те са на около два метра зад вас — отговорих и като използвах неутрализатора, затворих вратите на банката.

Цялата операция беше траяла по-малко от четирийсет секунди.

— Е, вътре сме — рече Бени и се ухили.

— Вие с Хари отидете да отворите трезора — обърна се Клаус към мен и ме изгледа със сивите си очи като ледени кубчета. — И без номера, г-н Лукас, или няма да излезете оттук жив. Ние ще чакаме.

Легнах по корем и се проврях под невидимия лъч, след което се изправих. Като повтаряше моите движения, Хари се присъедини към мен. Отново използвах неутрализатора и отворих вратите на асансьора.

— Ще ми е нужно известно време — предупредих Клаус.

Той се взря в Хари.

— Дръж го под око!

Натиснах бутона за втория етаж и вратите на асансьора се затвориха, а клетката пое по своя път нагоре.

— Исусе! — възкликна Хари. — Кой, по дяволите, можеше да очаква, че той ще се появи!

Вратите на асансьора се отвориха. Като използвах фенерчето си, бързо се отправих към офиса на Мансън. Бутнах вратата и последван от Хари, влязох.

Внимавах лъчът от фенерчето ми да е далече от прозореца, настаних се зад бюрото на Мансън и се пресегнах за червения телефон. Знаех какво точно трябва да направя, така че не загубих никакво време в мислене. Мозъкът ми беше зает с неочакваното пристигане на Клаус.

Докато режех и оголвах жиците на телефона, Хари се обади: