Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Вече се чувствах по-силен. Кафето също помагаше. Изядох сандвичите прав, но все така превит, докато Джо седеше в стола и свиреше на хармониката си. Когато свърших с яденето, се почувствах още по-добре.

— Знаете ли какво? — рече Джо и пъхна хармониката в джоба на ризата си. — Вие със сигурност си навлякохте куп неприятности. Казах ви, че шефът е умен, но не пожелахте да ме чуете. Казах ви да не си копаете сам гроба. Пак не пожелахте да ме чуете. Казах ви, че като работите за шефа, ще потопите пръста си в меда, така както и аз, но вие отново не пожелахте да ме чуете. И какво стана, наложи се да го направите по трудния начин.

Леко се поизправих и се вгледах в него.

— Още веднъж те предупреждавам, Джо — рекох. — За Клаус едно чернокожо момче нищо не значи. И теб ще те затрият като мен.

Той се ухили.

— Това вие го казвате. Хайде, шефът иска да ви види.

Подхвана ме под мишница и ме повлече към вратата, която в същия миг излетя с трясък, и видях как Бени блъсна Гленда покрай мен. Толкова силно я беше тласнал, че тя залитна напред и се озова на ръце и колене.

Скочих към нея, но Бени ми се изпречи и размаха юмрука си под носа ми. Имах желанието да го фрасна, но сега не му беше времето. Оставих се на Джо да ме влачи по коридора към всекидневната.

Клаус седеше зад бюрото си. Джо ме бутна към един стол срещу Клаус и се дръпна назад.

— Добре, Джо — каза Клаус. — Почакай отвън.

Джо излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

— Как се чувствате, г-н Лукас? — попита Клаус, приведе се напред и ме загледа.

Бях се превил на две, обгърнал с ръце тялото си.

— Г-н Лукас! — В гласа му имаше острота. — Не разигравайте театър пред мен! Просехте си боя и си го получихте. Внимавайте да не заслужите още един. След четири часа ще вкарате хората ми в банката. Ясен ли съм?

Вдигнах глава и се загледах в него.

— Да.

— Имаме да вършим работа. И ви предупреждавам, г-н Лукас: никакви номера повече, ако искате вашата мадама да остане жива. Ясен ли съм?

— Да.

— Много добре. Ако случайно се питате дали секретарката ви ще съобщи, че сте изчезнали, мога да ви успокоя: тя получи телеграма, която я осведомява, че са ви задържали и може да ви очаква във вторник. Това ще ви осигури достатъчно време, за да изчезнете.

Сигурен бях, че ще ме очистят веднага щом тримата опразнеха банката. Не хранех никакви илюзии по този въпрос.

Нищо не отвърнах.

Той натисна някакъв бутон и в стаята влезе Хари.

— Погрижи се за него, и не го изпускай от очи.

Хари ми се ухили: лукав, нахакан и секси.

— Хайде да вървим, момченце — подкани ме. — Опита си вече номерата, така че сега остава само бизнесът.

Бавно се изправих на крака и все така превит го последвах вън от стаята, а после в горещата влажна нощ.

Хари включи мощен фенер и тръгнахме през моравата към някакъв голям хамбар. Влязохме.

Хамбарът беше осветен от две голи крушки, които висяха от мертеците. По средата имаше бронирана камионетка. Беше точно копие на онази, която толкова често бях виждал по главната улица на Шарнвил. До нея стояха двама високи здравеняци с кафявите униформи на компанията за охрана.

— Огледай ги, момченце — подкани ме Хари. — Какво ще кажеш?

Двамата мъже зяпаха в мен, докато ги оглеждах, после бавно заобиколиха камионетката. Нищо повече не можеше да се желае нито по отношение на униформите, нито на камионетката.

— Добра работа — отвърнах.

Хари кимна и се ухили.

— Така и предполагах. Хубаво ги огледай, момченце. Пак погледни. Не бихме искали да се пързулнем, нали?

— Добра работа — повторих аз.

— А сега само наблюдавай.

Той отвори вратата откъм шофьора, пъхна ръка вътре и дръпна някакъв лост. Името на компанията за охрана, което беше изписано с червени букви от двете страни на камионетката, се скри от погледа ни някъде в покрива на камионетката: на негово място се появи друга табела с надпис: „Кало Фърничър Корпорейшън“. Регистрационните номера се обърнаха и новият номер беше от Лос Анджелис.

— Хитро, нали? — попита Хари. — След като натоварим камионетката, всички офейкваме с нея.

Всички, освен мен , помислих си аз.

— Доста добре — рекох.

— Така. Сега ще отидем до апартамента ти и ще приберем твоите машинарийки. Да тръгваме.

Излязохме от хамбара и пресякохме моравата до мястото, където беше паркирано шевито.

— Ти карай, момченце. Аз ще те наблюдавам.

Седна до мен, аз запалих колата и подкарах по черния път.

Хари се обади: