Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Може да опитаме през тавана — рекох.

— Прекалено е високо. Няма нищо, на което да стъпим, нищо, което бихме могли да използваме! О, Лари, трябва да правим това, което Клаус нареди!

Навън се чу някакъв шум и Гленда се впи в ръката ми. Вратата се отвори и в стаята влезе Клаус. Зад него в процепа стояха Бени и Джо.

— Надявам се, г-н Лукас, че вече сте разбрали колко е неразумно да се опитвате да ме мамите. — Клаус се обърна към Гленда и нареди: — Чаша вода.

Гленда взе чашата и буквално се втурна към банята. Беше ми неприятно, като виждах колко много се страхува от него.

— Ето, вземете тези хапчета, г-н Лукас. Искам да сте в добра форма, когато му дойде времето.

Бени, последван от Джо, с нехайна крачка пристъпи вътре.

Нямаше накъде да мърдам. Мисълта, че можех да опитам отново масивните юмруци на Бени, ме накара да изтръпна. Взех трите хапчета и чашата вода, която Гленда ми беше подала разтреперана.

— Изпийте ги! — изръмжа Клаус.

Глътнах хапчетата и пресуших чашата.

— Предполагам, че няма да възразите да прекарате нощта в нейното легло — рече Клаус. — Лека нощ и на двама ви. — И напусна стаята.

— Аз ще бъда отвън пред вратата, издайнико, така че ако нещо ти дотрябва през нощта, само си го поискай — заяви Бени, като вдигна огромния си юмрук.

Джо се изхили и двамата се измъкнаха от стаята, като залостиха вратата отвън.

Улових Гленда за ръката. Хапчетата бяха започнали да действат и като някаква гаснеща светлина съзнанието ми запотъва в мрак.

Сънувах, че Джо свири негърските си ритуални песни на хармониката. Размърдах се с надеждата да прекъсна съня и изведнъж се събудих, но въпреки това мелодията си остана в главата ми.

Отворих очи и видях Джо, който седеше на един стол и свиреше на хармониката си. Като забеляза, че го гледам, дебелите му устни се разтегнаха в широка усмивка.

— Здравейте, човече — каза той. — Време е да ставате.

Изправих се в леглото. Нямаше никакви непоносими болки, но тялото все пак ме болеше. Огледах се наоколо.

На пода в ъгъла седеше Гленда. Тя се взря в мен, а големите й очи бяха тъжни.

— Хайде бе, човече — рече Джо. — Вземете се изкъпете. Ще ви приготвя ваната. Времето напредва. Не може вечно да спите.

Погледнах часовника си. Беше десет часът. Нямах никаква представа дали беше десет сутринта или вечерта.

Джо отвори вратата и извика нещо. След миг се появи Бени.

Отиде при Гленда, дръпна я за ръката и я изправи на крака.

— А сега да се поразходим, котенце — тросна се и я забута вън от стаята.

Джо отиде в банята и пусна водата.

Изправих се на крака, като очаквах остри болки, но нищо не последва. Джо обаче не трябваше да разбере това. Когато се появи отново, аз рязко си поех дъх и се превих на две.

— Хайде, хайде, човече — промълви той припряно. — Не може да сте толкова мекушав.

Останах неподвижен, все още превит, после бавно се затътрих към банята. Докато Джо затваряше кранчетата, стоях до ваната и дишах тежко. Той ми свали ризата.

— Ама и Бени си го бива да върши работа.

Погледнах надолу към гърдите си. Бяха на жълти, черни и сини петна. Без да пестя времето — по този начин се правех на много по-немощен, отколкото бях — бавно свалих панталоните и слипа и после гол се олюлях назад, като се отпуснах върху Джо, който ме подхвана.

— Хайде бе, човек! — подкани ме нетърпеливо и полу ме натъпка, полу ме внесе във ваната.

Лежах в горещата вода със затворени очи, но с трескаво работещ ум. Трябваше да има някакъв начин да се измъкна от този капан! Само че докато Гленда беше заложница, аз бях безсилен. Да можех да открия някаква възможност да я освободя…

Джо вися над мен и ме остави да кисна в горещата вода десетина минути, после се наведе, хвана ме за китките и ме изправи. За негова заблуда изохках.

— Подсушете се, но побързайте. Шефът иска да ви види. — И влезе в спалнята.

Не си направих труда да бързам. Когато докосвах насиненото си тяло, то ме болеше, но се изтрих, бавно сложих ризата, нахлузих панталоните и поех полека към спалнята. Изненадан бях, че докато се движех, не усещах никаква болка, но внимавах да не пропусна да изохкам при всяка крачка.

— Искате ли нещо за ядене? — попита Джо и посочи към една табла, върху която имаше кана с кафе и сандвичи.

Осъзнах, че съм ужасно гладен. Като внимавах движенията ми да са бавни, налях си кафе и отпих.

— Колко е часът, Джо?

— Време е за лягане — отговори той. — Хапчетата, които шефът ви даде, ви нокаутираха.