— Не мога да го направя. — Последва пауза, после тя додаде: — Лари, той не отиде да играе голф! От време на време заминава за дълъг уикенд, но не за да играе голф. Няма нужда да ти обяснявам за какво става дума, нали?
Това ме потресе. Винаги си бях представял, че Фаръл Бранигън е над равнището на обичайния живот на повечето мъже.
— Хич не ми пука! Трябва да говоря с него! Лоуис, в банката възникна ситуация, от която могат да последват много неприятности! Не е възможно да ти кажа повече, но трябва да говоря с него, и то веднага!
— Но той не вдига телефона. — Гласът й направо виеше. — Ще изгуби доверието си в мен, ако ти дам номера.
— Напротив, благодарен ще ти бъде. Кълна се, че ще е така! — Сега вече виках. — Знаеш, че ми има доверие! Случаят не търпи отлагане! Стига, Лоуис! Дай ми номера!
Последва дълга пауза, след което тя ми го продиктува:
— 333 477 880. Трябва да тръгвам, иначе ще изпусна влака. — И затвори.
Записах номера върху някакъв бележник, оставен на бюрото. 333 беше кодът на Пенън Бей: малко курортно градче на брега на около двайсет километра от Шарнвил. Бил Диксън и аз преди време бяхме обмисляли идеята да наемем едно от многото бунгала там с намерението да работим през неделите и в същото време да се печем. Бях ходил на това място веднъж, но реших, че има прекалено много деца, за да можем да работим на спокойствие. Спомних си залива: пясък, море, палмови дръвчета, кокетни бунгала и две приятни ресторантчета. Докато оглеждах някои от бунгалата заедно с местния агент, предположих, че голяма част от тях служат за любовни гнезденца, въпреки че повечето бяха обзаведени като за семейна почивка през уикенда. За най-изолираните бунгала, които със сигурност бяха предназначени за любовни авантюри, агентът със съжаление ми каза, че не се дават под наем.
С неуверени ръце разгърнах телефонния указател и заобръщах страниците, докато не стигнах до Пенън Бей. Не бяха повече от двеста телефонни номера. Внимателно започнах да ги преглеждам наред, докато стигнах до 477 880.
Г-ца Шийла Ванс, „Си Роуд“ 14.
Любовницата на Бранигън.
Вдигнах слушалката и набрах номера. Чувах как телефонът звъни и това продължи повече от минута, после затворих. Погледнах часовника си. Часът беше 9:25.
Трябваше да се видя с Бранигън! Трябваше да му прехвърля топката за цялата тази каша! Не ме интересуваше какво ще се случи с мен. Още по-малко ме интересуваше дали той от време на време прекарва уикенда далеч от жена си и намира утеха при някоя друга. Толкова много беше направил за мен в миналото. Имах чувството, че ако му разкажа цялата тази гадна история, той отново ще ми помогне. Та кой ли друг би могъл!
Излязох от къщата, изтичах до колата, скочих вътре и запалих двигателя. Докато обръщах, за да поема обратно по черния път, се сетих за четиримата мъже, които бях затворил в трезора, после се замислих за Гленда. Е, да, те бяха в капан. Ако не друго, то поне нейното убийство щеше да бъде отмъстено!
В края на черния път се наложи да чакам дълго, докато се включа в движението по магистралата, а бях целият нерви. Разни семейства вече бяха потеглили към плажовете. Започнало беше обичайното съботно преселение от Шарнвил.
Най-накрая се вмъкнах на магистралата, но напредвах бавно. Коли с прикрепени към покривите им надути гумени лодки се бяха нанизали плътно една зад друга. Деца, които се подаваха от прозорците им, кряскаха и пищяха, вече обзети от възбудата, че отиват на морето. Бащите с отегчено изражение от време на време се извръщаха, както си седяха зад кормилото, за да ги нахокат, докато майките с раздразнени лица ги издърпваха обратно на местата им. Беше типичната шарнвилска събота сутрин.
Отпред се простираха Хамптън Бей, Крик Бей, Литъл Коув, Хепи Бей, а зад тях — Пенън Бей.
Най-известният залив беше Литъл Коув. След като отминах отклонението към него, движението се поразреди и можах да увелича малко скоростта. Само още една кола даде мигач, че ще завива към Пенън Бей. Последвах я по песъчливия път, който водеше до плажа.
Колата отпреде ми спря пред едно от онези обърнати към морето бунгала, които се смятаха за луксозни, и от нея се изсипаха четири малчугана, затичаха се с крясъци по пясъка, а през това време мъжът, който караше, отиде да отвори вратата за гаража.
Продължих по пътя, докато не открих паркинг, след което излязох от колата. Нямах представа къде да търся „Си Роуд“. Огледах се наляво и надясно и като зърнах някакъв мъж по бански, който идваше към мене, го спрях, за да попитам.
Читать дальше