Тони Парсънс - Краят на нощта

— „Толкова е хубаво, хубаво, хубаво“…

— Други пътници — провикна се високият. — Дрин-дрин! — Сигурно той беше Шпионина. Джуди се наведе към прозореца, ала Руби остана крачка назад, докато чакаше Лион да каже нещо. Той я погледна безпомощно.

— Къде ти е возилото? — попита го Руби.

Той разпери ръце.

— Аз не… нямам…

Джуди се извърна към него, подпряла ръце на ханша, по устните й все още полепнала пудра захар от поничката.

— Нямаш кола? А как според теб ще се приберем?

Той се обърна замаян към Руби. Сигурно нямаше да я види никога повече.

— Много се извинявам — избъбри смутено.

Джуди вече се наместваше между двамата младежи на задната седалка на жълтия „Ескорт“. Те всички се разкрещяха възторжено. Дона Съмър беше близо до оргазъм.

— Хайде, Руби — подкани я Джуди.

Само че Руби поклати глава и се обърна, скръстила ръце на гърдите. Почакаха още малко, за да се уверят, че тя говори сериозно, след това ескортът пое сред писък на гуми и „Изпитвам любов“. Лион зърна Джуди на задната седалка, извърната назад, за да му покаже среден централен.

— Какво ще правим? — попита Руби. — Как ще се прибера? — Едва сега забеляза синината му. — Какво ти се е случило?

— А, нищо. — Той докосна скулата си. — Стана в събота. Бях в Луишам. Нали се сещаш, на демонстрацията.

— Аха — отвърна тя. — Луишам. Да, и баща ми ходи да протестира. Тези въпроси много го вълнуват. Също като теб.

Лион не посмя да попита. Не посмя да попита най-красивото момиче на света на чия страна е бил баща й.

Нищо. Абсолютно нищичко.

Само дето ноздрите му се напълниха с „Про-плюс“, а нервите му бяха опънати от кофеина. Тери и Питър зяпаха към Сали и Кишор от другата страна на стъклената преграда, как нагласяват касетата, потънали в работа като докери след пристигането на нов товарен кораб.

— Всичко това е правено преди — отбеляза Питър.

Тери го погледна. За какво говореше?

— Тази нова музика — продължи Питър. — Всички тези тъпотии за безмозъчното поколение. „Студжес“ и МС5 бяха първи. Дори преди това. Ами първият албум на Хендрикс. „Не живея днес“ — по-безмозъчно и празно от това здраве му кажи. После той умря. Джими умря. — Питър отпи от тоника и топлия джин. — Всичко, дето го правят новите банди — вече е било правено.

Тери избухна.

— Не и от нас! Аз не съм го правил! Мама му стара! Много мразя хората да говорят така! — Скочи на крака. Беше му писнало да слуша подобни простотии. Беше му писнало да му повтарят, че всичко е боклук работа, че от шейсетте насам нищо не се е случило. Не е бил млад преди десет години — бил е още дете. А след десет години нямаше да бъде млад — щеше да е старец. Сега бе времето му. Точно сега. Тази вечер. Тук и сега. А някакъв скапаняк се опитваше да прецака нещата.

— Писнало ми е да се кланям на дъртофелите, дето са по на трийсет! Да не би да си въобразяваш, че Джони Ротън ще доживее до четирийсет? Да не би да си въобразяваш, че Ротън ще се превърне в Дес О’Конър? Няма значение какво са правили другите — ние не сме го правили!

Питър изсумтя.

— Виж какво — защо не тафим малко джинче? — предложи той.

Тери се замисли за миг.

— Ами, добре. Да ходим да тафим малко джин.

Винаги имаше стари бутилки джин, сбутани из чекмеджетата в офисите. Във фабриката нямаше друго за крадене. Тери и Питър обиколиха тъмните стаи и провериха всички бюра, докато най-сетне откриха нещо. Бутилката беше наполовина празна. Някой нещастен чиновник сигурно гледаше да се подкрепи преди оперативките в единайсет. Питър отви капачката и отпи дълга глътка.

— Остана ли тоник? — попита Тери.

Питър поклати глава, отпи нова глътка и се намръщи отвратен.

— Мразя го тоя джин — заяви.

— Ами да — съгласи се Тери и пое бутилката. — Най-противната напитка на света.

Лион застана пред заключените врати на „Ред Кау“ и изруга тихичко, защото бе изпуснал Лени и „Райфенсталс“.

— Струва ми се, че е затворено — провикна се Руби от таксито.

Лион се взря през прашния прозорец на „Ред Кау“, макар да знаеше, че няма смисъл. Беше пропуснал изпълнението им. Защото танцува.

Знаеше, че работата е сериозна. Освен ако чистачите и онези праведници в „Кънтри Метърс“ не те видеха, на никого не му пукаше какво правиш в „Пейпър“. Кевин Уайт пет пари не даваше дали се боцкаш с Кийт Ричардс, дали пушиш трева с Питър Тош или смъркаш сулфат със Сид Вишъс. На никого не му пукаше, стига да си вършиш работата.

Само че какъвто и наркотик да беше взел, която и рок звезда да посиняваше в апартамента ти, Уайт и старите кучета искаха материала ти навреме. Сред хаоса и наркотиците в „Пейпър“ работната етика бе най-важното нещо. Рецензия без грешки, подходяща дължина, задължително предадена навреме. Единственото, което се приемаше напълно сериозно в „Пейпър“, бе музиката и крайните срокове.