Робърт Уорън - Нощен ездач

Сенаторът вдигна глава и погледна към склона, на който се чернееше малката групичка. Крисчън и останалите вече бяха наближили къщата.

— Но, разбира се, нека да си остане между нас — продължи сенаторът. — Аз го казвам с цялата си преданост към него. А защо на теб ли? Защото, момчето ми, ти си един от онези, които могат да направят най-много за укрепване на сдружението върху сигурна и разумна основа. Не бива никога да забравяме нашата главна цел, а тя е не да забогатеем тази година, а да ставаме все по-силни с всяка от следващите. Историята ни учи, че войната се печели не с битки изобщо, а с една-единствена битка — с най-необходимата! И човек трябва да разбере това, докато е в менгемето на политиката. Какъв компромис да направи — а целият живот е един компромис с идеала — и въпреки това да продължи да го преследва, без да го изгубва от взора си или да забравя за него. Бог ми е свидетел, че и аз съм бъркал. Случвало се е да направя погрешен компромис и да се изложа, но винаги съм се стремил да не изгубвам целта — и той отново погледна към искрящите полета. — Да служа доколкото мога на хората от моя район. А теб — възкликна той и рязко се обърна, сякаш, потънал в собствените си мисли, бе забравил за присъствието на Мън и едва сега се бе опомнил, — теб те чака голямо бъдеще! Авторитетът ти нараства с всеки изминат ден. Не мога да ти опиша колко далеч можеш да стигнеш, ако сдружението успее. Млад си. Преливаш от енергия. Умен си и имаш солидно образование. Наистина нямам думи, момчето ми!

Той протегна ръка и бащински я сложи върху рамото на Пърси Мън. След малко, усетил като че ли неудобство от откритата проява на чувствата си, я отдръпна.

По-късно, обърнеше ли се назад, струваше му се, че всички елементи, които тепърва щяха да се слеят в една бурна реакция, бяха налице онази Коледа в дома на сенатора. Не липсваше нито един, но съединяването им тогава изглеждаше толкова естествено, толкова спокойно, безобидно и трайно, че сякаш единствено бавното изпепеляване от времето би могло да го заплаши с нещо. Ако Пърси Мън, спомняйки си деня, в който бе произнесъл речта си на първото събрание, докато погледът му обхождаше приятната, осветена от огъня стая, за миг бе поразен от силата на случайността, от промяната и самотата на снежната нощ, то това бе наистина само за миг. По-късно щеше да проклина тази своя слепота, тази глупост и суета. Белезите на бъдещето присъстваха във всички негови преживявания от онова време, но му липсваше нишката, ключът към тайнописа, и той виждаше само голата повърхност. А нищо чудно бъдещите събития по онова време да са изглеждали като айсберги: виждаш ги уж да се носят върху синия спокоен хоризонт подобно на късчета бял облак и не по-големи от човешка длан, докато със скритите под водата седем осми от огромната си, твърда като стомана и прилична на коч маса те всъщност неудържимо се движат към някаква фатална пресечна точка. Не веднъж и дваж в моменти на самообвинение или обзет от безучастен фатализъм, подобен на онзи, който изпитва губещият, щом картите от последното раздаване започнат да падат под ослепителната зеленикава светлина, той започваше да се пита: След като не познавам сам себе си, как мога тогава да разбера какво представлява другият човек? Или дадено нещо? Не, наистина не се е познавал, решаваше той, щом тогавашното му „аз“ можеше да претендира, че днешното, което се обръща назад, за да размисли и разнищи този въпрос, е негово продължение. А сетне решаваше, че собственото му „аз“ от онова време, което той като че ли си спомняше не много добре, и сегашното му „аз“ не са нищо друго, освен експонация на наложени една върху друга филмови ленти, и започваше да усеща, че всичките му действия са били напразни и безсмислени като ударите на слепец, който замахва и при най-малкия шум, проникнал в собствения му мрак.

По-късно щеше да заключи, че не е познавал и сенатора Толивър. Нито за миг дори не бе усетил отчаянието, спотайващо се зад неговата изтънченост, зад проявите на внимание, зад пронизващия поглед на сивите му очи. Без да го знае, той се бе оказал изиграният в играта, която сенаторът водеше с хитростта, придобита в резултат на дългия му опит в съприкосновението с хората и техните слабости, и с настойчивостта на собствената неотложна нужда. Мън не разбра кога е било поставено началото на тази игра. Вероятно сенаторът я бе започнал според правилата, ала много скоро се е оказал въвлечен в друга, в която е бил вече не главата, а ръката или по-скоро машата. Няма значение какви са били намеренията му, щеше да си мисли с горчивина той, защото сенаторът бе от онези люде, чието поведение, случаен жест или обичайна дума бяха като стратегията на изкусния пълководец, даваща му възможност при нужда да напада ту в едно, ту в друго направление. Във всеки случай обаче той е бил баламата в играта на сенатора, лакейчето му. Бил е подлъган. Когато сенаторът е казал „скачай“, той е скочил. И при това не сам!