Робърт Уорън - Нощен ездач

Мън наблюдаваше сина на капитана, но дочул, че Крисчън споменава името на Сълинс, се обърна към него.

— А Сълинови ги знам, откак се помня. До гуша ми е дошло от тях. И този е като другите. За пари са готови на всичко, а после ни лук яли, ни лук мирисали. Старият Бен Сълинс, бащата на Бен, дето съм сигурен, че сега се пържи в пъклото, тъй както съм сигурен, че бог е дал пера на сойките, за да им скрие голите трътки, срещу два-три сребърника би продал и беловласата си майка на сапун да я сварят. Това обаче не значи, че го осъждам, защото жените от Сълиновия род, като поостареят, заприличват на охтичави кучки. Не дай си боже едно обикновено, свястно и богобоязливо момиче да се омъжи за някой Сълинс и гледай тогава как подир пет години заприличва на тях. Колко пъти съм го наблюдавал! Че вземете жената на Бен Сълинс. Родителите й — добри, свестни хорица, а и тя на човек приличаше. Но влезе ли жена у Сълинови, след пет-шестина години става досущ като тях. Чертите на лицето й се изопват и то посивява като на плъх с натежали от лой мустаци. Точно по това познаваш, че са от Сълиновите — без значение мъж ли е или жена. А ако вятърът духа откъм тях, така и не се налага да гледаш, за да се увериш…

— Хайде, хайде, Бил! — намеси се капитан Тод. — Не са чак такива, каквито ги описваш.

— Ти пък откъде знаеш? Да не би случайно да си ги изучавал като мен? Та аз години наред съм лежал нощем в леглото и все за тях съм си мислил. Веднъж някой ми спомена за един, дето изобщо не бях го чувал. Живеел в Тенеси, в околия Чийтъм, и аз се дигнах и отидох да го видя. Просто исках да се уверя, че не е по-различен от останалите, и излязох прав. Не го видях, но стана тъй, че не беше и нужно, защото видях жена му. Изтъпаних се аз у тях и възможно най-любезно й казах: „Ще ви бъда благодарен, госпожо, ако ми дадете да пийна глътка вода.“ Даже бях наел файтон само и само да отида до тях. И рекох: „Минавам оттук, ама много горещ ден случих.“ Е, вярно, даде ми вода, но не прясна, естествено, макар че кладенецът в двора очите й щеше да избоде. Когато за втори път напълних черпака, тя ме погледна, както само един Сълинс може да те погледне, и току изтърси: „Разправят, че идела суша, а нашият кладенец в такива времена хич го няма.“ Тогава излях туй, дето беше останало в черпака обратно в менчето и отвърнах: „Госпожо, да пукна, ако не сте от Сълиновите!“ А тя вика — тъй било, и пита отде съм знаел, да не би да съм го прочел на пощенската кутия? Отвърнах й, че не съм, защото просто не е било необходимо, а освен туй, не че ми влиза в работата, ама тя и мъжът й не изповядват ли Христовата вяра? Да, отвърна тя, изповядвали Христовата вяра, само че баптизма. Рекох, много се радвам, и я попитах чувала ли е за Светото евангелие от Матея, Глава десета, стих четирийсет и втори? Отвърна, че в момента не можела да се сети. Та се наложи да й го припомня: „И който напои едного от тия, скромните, само с една чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, никак няма да изгуби наградата си.“ И понеже ме изгледа някак особено, добавих: „Госпожо, знам, че не съм толкова скромен, но пък и водата ви не е дотам студена. Предайте много здраве на мистър Сълинс от мен.“ Беше досущ като другите женоря на Сълинови. Съберат се с някой Сълинс и сякаш болест прихващат. Че то си е заразно! Омъжи ли се някоя за Сълинс, смятай, че си е опропастила животеца. Туй си е болест досущ като сифилиса, бога ми, че и по наследство се предава. Прихващат я, сиреч, и децата, нали и те са Сълинови. Тъй е то!…

Мън се усети, че не го слуша. В стаята беше задушно и топло. Много се наливам, реши той и се зачуди колко ли наистина беше изпил тази вечер. А може пък и недостатъчно да беше!? Пресуши чашата и почувства, че питието го съживява. Усмихвайки се, сенаторът отново му наля и той я надигна. В момента се чуваше гласът на капитан Тод. Видя го да стърчи като истукан на стола си и сериозно да разговаря с Крисчън. Оня все така стоеше пред камината, докато лицето и огромното кубе на олиселия му череп лъскаха в плътния, кървавочервен отблясък.

След някое време се качиха на горния етаж. Сенатор Толивър показа на Мън стаята, пожела му приятна почивка и се отдалечи по коридора. Когато Мън влезе и затвори вратата след себе си колкото се може по-безшумно, мракът го връхлетя като жива твар и го сграбчи. Единственото, което усещаше в тази непрогледна тъмнина, бе някакво люшкане, някакъв барабанен грохот в главата. Досущ като люшкането на хоризонта, когато човек е в малка лодка, а всичко околовръст — и море, и небе — е потънало в мрак. Това е кипежът на собствената ми кръв, рече си той и захвана да се съблича, като пускаше дрехите в краката си, за да не събуди Мей. В стаята беше студено, но той само го знаеше, без да го усеща. Сети се за снега, който сигурно продължаваше да се сипе, студен и гальовен, върху земята като върху гола плът. Тогава го осени мисълта, че единственото, което знае откакто се помни, е този мрак, в който се взираше, това люшкане и кипежа на кръвта му. Беше впил очи в някаква тъма, която се намираше извън него и го обкръжаваше, а може би самият той бе тъмата, самият той с огромната си глава я обхващаше, обграждаше и очертаваше, а усилието да се взира в нея бе взиране навътре в себе си, в собствената си глава, която затваряше мрака и всичко останало. Тя обгръщаше и снега, който кротко се сипеше в тъмнината.