Робърт Уорън - Нощен ездач

Когато се наведе, за да развърже и изуе обущата си, грохотът в главата му се усили, а ударите зачестиха, докато накрая се сляха в оглушителен нарастващ тътен. Съзнаваше, че ръцете му продължават да си вършат работата, но тъй както се осъзнава мисъл, а не движение. Когато свърши, изправи се и бученето престана. Изведнъж, сякаш за да му противодейства, настъпи тишина. После отново долови тласъците на кръвта си, само че този път по-леки и не така учестени. Подир малко до ушите му достигна някакъв друг, едва доловим звук, някакъв ритъм. Дишането на Мей. Реши, че е близо до леглото и се помъчи да си спомни в коя част на стаята се намираше то. Да, до вратата.

Напрягайки се в тъмнината, насочи цялото си внимание към този звук и му се стори, че той се усилва. Опита се да си я представи легнала — позата, изражението на лицето, далечно и унесено, но не можа. Образът не успя да се задържи в съзнанието му. Припламна и изчезна. Но равномерното и едва доловимо дишане беше реално, беше всичко. Невидимо и безименно, то събираше мрака като във фокус. Не съществуваше нищо друго.

Откъм леглото долетя шум.

— Пърс? — попита Мей с натежал от съня глас.

Не отговори веднага. Почувства се измамен, раздразнен и отчаян. Като човек, комуто са отнели току-що осенило го прозрение.

— Да — смънка той.

Желанието го бе напуснало.

Полетата осъмнаха в сняг. Утрото бе необичайно студено и ясно. Въздухът бе сякаш наситен с прозрачен, леденостуден блясък и цялата природа на свой ред го отразяваше. Обгърнати от този блясък, през ливадата бавно крачеха сенаторът, капитан Тод, Крисчън, Мън и Мей. На двайсетина ярда пред тях, с ясно очертани в ослепителната светлина силуети и врязващи се в снега сенки, вървяха Лусил Крисчън и синът на капитана. Сенаторът кимна към тях и подхвърли:

— Очевидно си допаднаха, нали, Бил?

— А на мен пък ми се види, че тя просто го търпи!

— Момчето не е виновно — намеси се Мей. — Тя е много красива, мистър Крисчън.

— Чак да не повярваш, като гледаш мен — отвърна той, но си личеше, че му е приятно. Сетне, сякаш за да засили кръвообращението си, плесна ръце, на които бе надянал ръкавици, мушна ги в джобовете на палтото и възкликна: — Чудесен ден!

— Прекрасен — съгласи се Мей. — Наистина прекрасен! Само че защо поне за Коледа не заваля? Вече изобщо няма сняг на този ден! — Тя обходи с поглед искрящия хоризонт и си пое дълбоко дъх, като че ли по този начин щеше да възприеме още по-цялостно далечната гледка.

Мън си спомни, че бе изрекла същите думи и заранта, когато погледна през прозореца и видя падналия сняг и яркото слънце. Спомни си също, че като забеляза радостта й, се сети как бе стоял в тъмнината предишната нощ, заслушан в равномерното й дишане, и го обхвана срам и угризение, сякаш й бе изневерил. А ето че сега, докато тя озарена от слънцето обгръщаше с поглед чистите, сияйни поля, случката от изтеклата нощ, а дори и тазсутрешният срам му се сториха неправдоподобни. Опита се да не мисли за това, но му струваше усилие да си го наложи и продължи да гледа мрачно след нея, докато тя се отдалечаваше с капитана и Крисчън.

Свел леко глава и сключил ръце на гърба си, сенаторът плавно и някак поверително заговори за събранието от предишния ден. Станало му приятно, заяви той, че Мън подкрепил предложението на капитан Тод да се изготви декларация, с която да се осъди анонимното писмо до мистър Сълинс. Драго му било, че успял да долови опасността от разпалване на неприязън и ненужни страсти в едно такова рисковано начинание, каквото е сдружението.

— Трябва да бъдем разумни — подчерта той — и да се пазим от крайности.

— Досега не съм забелязал да е имало такива — отвърна малко неуверено Мън. — Питам се какво значение би могло да има това писмо? То е проста случайност, а не крайност.

— О, нямам предвид такъв род крайности. Не. Макар и във всяко общодостъпно движение да съществува невидима тенденция към крайни действия, която чака само да бъде оглавена. Разправят, че един кораб може да гори с дни и пак нищо да не му стане, стига някой да не отвори люка и да не влезе въздух. А водачът е точно това, просто отваря люка. Трябва да се пазим от подобни настроения или, тъй да се каже, да държим люковете затворени. Ей на, вземи Бил! Не познавам друг като Бил Крисчън. Прям човек, силен характер. Макар че понякога много се пали. Обзема го нещо като благородна ярост. Но сега, когато говори, не говори като отделна личност, а като представител на нещо много по-голямо от него, от теб, от мен. Защото говори не само от свое име. Да не ти разправям до какво може да доведе една случайно изтървана дума, плод на стихийна ярост или самонавивка, и какво може да му щукне, та да направи нещо, за което в крайна сметка всички ще съжаляваме. И може би най-вече той.