Робърт Уорън - Нощен ездач

— Да, сър, разбирам — отвърна то и отново подхвана собствената си мисъл: — Но знаете ли защо не искам да отида в кантората на мистър Лайтфут в Синсинати? Там ще затъна до гуша в чиновническа работа, ще пиша писма и какво ли не още. Няма да имам никаква възможност да се занимавам с това, с което се занимавате вие, със събрания например. Тъй, както правите вие.

— Ще си заслужава само ако спечелим — отвърна Мън. — Тогава наистина работата ни ще значи нещо. Но ако не спечелим, ще бъде другояче.

— Ще спечелите, сигурен съм! — възкликна младокът, навеждайки се леко, с лакти опрени на коленете и сключени отпреде си ръце. Бяха дълги, матови и жилести. — На всяка цена! Положението на всички от района ще се подобри. Няма да остане човек да не разбере!

— Може би — отвърна Мън. На момчето всичко му изглеждаше много просто. Хората виждат кое е добро за тях и го правят. То гореше от желание да държи речи, в които да им казва кое е добро. Тогава го забеляза как отново поглежда към Лусил Крисчън и си рече: поприказва си час-два с дъщерята на Крисчън и реши да остане тук. За него най-важна е външната обвивка. Досущ като при децата. А стареенето е задълбочаване под повърхността. Пласт подир пласт лющиш, за да видиш какво има отдолу. Да, какво има отдолу. Малцина са тези, които знаят, но не казват. Като че ли капитан Тод е от тях. Ала спомняйки си лицето на Матилда, с прибързаността на новооткривателя реши, че тя също знае. Но на този свят капитан тодовците и матилдите бяха малко. По-често се случваше да не знаеш. И просто да лющиш пласт след пласт. Сякаш лук белиш. А ако спреш — умираш или вече си мъртъв. — Може и да не успеем — заключи той, смуквайки от лулата си. — Но успеем или не, вече сме затънали до шия.

Момчето не го слушаше. Гледаше към отсрещния край на стаята. Другите жени бяха станали и Лусил също се размърда. То бързо се изправи, отиде при нея и я изчака да пожелае лека нощ на всички. Сетне, когато тя излезе с Мей и Матилда, я придружи до стълбите. Сенаторът, който също ги бе съпроводил дотам, се върна веднага в стаята и потривайки ръце, рече:

— Е, господа, предлагам да пийнем по още една глътка от най-разкошния дар на нашата славна федерация! — наля питиетата, малко повечко този път, и се обърна към гостите си.

— Ако може, моето да бъде чисто — рече капитан Тод. — Знаете ли — продължи той, взимайки една чаша, — разправят, че разреждаш ли уискито с вода, след време ставаш най-върл пияница, а пиеш ли го чисто, знаеш какво правиш. Разреденото уиски е много коварно. Аз никога не си позволявам повече от това, което изпих тази вечер, а и го предпочитам чисто, за да възприемам по-добре нещата, които стават около мен. И точно на това, господа, се дължи фактът, че не съм станал заклет пияница в един свят, толкоз щедро надарен със съблазни.

Разкрачен, със забити в зеления килим токове, Крисчън се изпъна пред огнището и отпи от чашата си.

— Не — заяви той, — със седло или без, трябва да го яздиш! Без значение кон ли е, куче ли е, уиски ли е или жена. В една къща мъжът трябва да командва! Че те са една стока и стига да могат, на главата ти ще се качат! Аз тъй знам: кукуригаш там, дето си фъргаш семето! Яхането е мъжка работа. И затуй аз яхам уискито, а не то мен! — Отметна глава назад, обърна още една глътка, а адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу като голяма червена тапа.

— Донякъде си прав — рече сенаторът. — Уискито е като жената. Ако знаеш как да се отнасяш с него, то ти се отплаща. Трябва да го обикаляш отдалеч, а не да се гмурваш в него. Малко обич, малко уговаряне, малко ухажване и да видиш какво става. — И той небрежно обгърна чашата с пръсти, сякаш за да покаже, а погледът му стана някак отдалечен. За миг като че ли беше забравил хората около себе си.

Пърси Мън го наблюдаваше. Разправят, че бил голям женкар извън дома си, помисли си той. В този край е трудно да си разпасваш пояса, особено за човек като него, но се носеха слухове, че когато отидел в Луивил и Вашингтон, си наваксвал изгубеното време.

— Уискито е най-великата придобивка на демокрацията след Декларацията за независимостта и Бънкър Хил 6 6 През 1775 г. по време на Войната за независимост (Американската революция) полк. Итън Алън и полк. Бенедикт Арнълд нанасят поражение на английските войски при Бънкър Хил — бел.пр. — говореше в това време Крисчън. — А да пукна, ако не е и най-най-великата! Защото, както се казва, може да направи от богаташа последен бедняк, а от бедняка — богаташ!