Робърт Уорън - Цялото кралско войнство

— Това е от нас, Уили, това е от нас!

Той наливаше и наливаше, докато наля пет чаши повече от необходимото.

В това време тълпата навън се бе умножила чак до средата на улицата. Най-първите бяха залепили носове на стъклената врата, за да видят какво става в полутъмното помещение.

— Реч, Уили, искаме реч! — крещяха отвън.

— Боже мой! — обърна се Шефа към Док, който се беше хванал за едно от никелираните кранчета на бара и проследяваше с поглед всяка капка кока-кола, изчезваща в гърлото на Шефа. — Боже мой — повтори Шефа, — та аз не съм дошъл тук речи да държа. Дойдох да навестя стария.

— Реч, Уили, искаме реч! — крещяха на улицата.

Шефа остави чашата на мраморната плоча.

— Това е от нас — повтори пресипнало Док, изнемогнал от неудържимия си възторг.

— Благодаря, Док — каза Шефа. Той тръгна към вратата, но пак се обърна към Док: — Ти по-добре стой тук и гледай да продадеш повече аспирин. Иначе ще фалираш с тия черпни.

След това се промъкна през вратата, тълпата отстъпи и ние се изнизахме след него.

Господин Дъфи застигна Шефа и го попита дали смята да държи реч, но той дори не го и погледна. Продължи да крачи бавно и уверено по улицата, право през тълпата, сякаш тя не съществуваше. Пред него гората от червени продълговати лица с пламнали, напрегнати погледи се люшваше безшумно назад. Той пореше тълпата, а ние го следвахме по килватера — и тези, които пристигнахме с кадилака, и онези от втората кола. След нас тълпата се сключваше отново.

Шефа вървеше право напред с леко отпусната глава — като човек, който е излязъл да се поразходи сам и си мисли за нещо. Носеше шапката си в ръка и косата му падаше на челото. Знаех, че косата му е паднала на челото, защото го видях как един-два пъти тръсна глава като буен разюздан кон — винаги правеше така, когато се разхождаше сам и косата му падаше над очите.

Той прекоси улицата, мина право през зелената площ и се изкачи на стъпалата пред съда. Никой не го последва по стъпалата. На горната площадка той се обърна бавно към тълпата. И просто се загледа в нея, като попримигваше с големите си очи, сякаш току-що бе излязъл от тъмното преддверие на съда и се мъчеше да свикне със светлината. Стоеше и примигваше с паднала на челото коса и две тъмни потни петна под мишниците. После тръсна глава, очите му изведнъж се облещиха широко, въпреки че слънцето биеше право в лицето му, и в тях затрептя познатият пламък.

„Ето, пак започва“ — помислих си аз.

Винаги ставаше така: очите му изведнъж се облещват широко, като че вътре в него става нещо, и после в тях се появява този пламък. И тогава разбираш, че в него наистина става нещо и си казваш: ето, пак започва . Да, така ставаше винаги. Очите се облещват и пламват и ти усещаш някаква студенина под лъжичката, сякаш някой със студена ръка в студена гумена ръкавица е сграбчил нещо в мрака, който цари вътре в теб. Така става, когато се прибереш в къщи по късна доба и видиш под вратата да се жълтее крайчецът на телеграма: навеждаш се, вземаш я, но не смееш да я отвориш веднага. И докато стоиш в антрето с телеграмата в ръка, усещаш върху себе си нечий поглед, някакво огромно око, което отдалеч пронизва пространството и мрака, и през стени и къщи, през палтото ти, жилетката и кожата наднича в теб и вижда как си се сгушил вътре в самия себе си, в мрака, който цари в самия теб, като някакъв слузест, злощастен зародиш, от който не можеш се отърва. Окото знае какво съдържа телеграмата и чака да я отвориш, за да узнаеш и ти. Но слузестият злощастен зародиш — а това си ти, — скрит в мрака, който цари в теб, вдига тъжното си личице и слепите си очи, потръпва от студ вътре в теб и не иска да знае какво съдържа телеграмата. Той предпочита да лежи в мрака, да не знае и да се стопли от своето незнание. Целта на човека е знанието, но той не знае едно. Ще го спаси ли това знание, или ще го погуби. Той неизбежно ще загине, но няма да узнае какво го е погубило — дали знанието, което е овладял, или знанието, което му е липсвало и което би го спасило, ако беше го овладял. И ето, усещаш студенина под лъжичката и въпреки това отваряш телеграмата, не можеш да не я отвориш, защото крайната цел на човека е знанието.

Шефа стоеше неподвижно с облещени, пламнали очи, а тълпата не издаваше нито звук. Чуваше се само как някаква пощуряла и глупава юлска муха бръмчи непрестанно в листата на каталпите на площада. После и този звук замря и остана едничко очакването. Тогава Шефа пристъпи напред леко и безшумно.