Робърт Уорън - Цялото кралско войнство

Шефа седеше отпред при Захарчо и току поглеждаше скоростомера, а до него седеше Том, неговото момче. Том беше тогава осемнайсет или деветнайсетгодишен — не помня точно, — но изглеждаше по-голям. Не беше много висок, но имаше вече съвсем мъжко телосложение и главата му стоеше на раменете по мъжки, а не стърчеше напред на тънка шия, както бива при такива младоци. Още в училище си беше спечелил слава като играч на ръгби, а предишната есен беше станал звездата в отбора на първокурсниците от университета в нашия щат. За него писаха вестниците, и то с основание. Той знаеше, че е добър. Знаеше, че е знаменитост и това проличаваше веднага — достатъчно бе да погледнеш гладкото му, красиво, загоряло лице и долната челюст, която хладно и отмерено се справяше с дъвката, сините му очи, които през притворените мигли хладно и отмерено се справяха с всеки пред тях, че и с целия този противен свят. Но тогава той седеше отпред до Уили Старк — така се казваше Шефа — и аз не виждах лицето му. Помня само, че си помислих колко много прилича на баща си по формата и стоежа на главата.

Госпожа Старк — Луси Старк, жената на Шефа, — Тайни Дъфи и аз седяхме отзад — Луси Старк между нас двамата. Едва ли може да се каже, че бяхме много весела компания. Първо, жегата не предразполагаше към разговор, та дори и най-лековат. Второ, моето внимание беше насочено главно към цистерните и каруците със сено. И трето, Дъфи и Луси Старк по начало не се разбираха много. И тъй тя седеше между Дъфи и мен, потънала в собствените си мисли. Предполагам, че имаше за какво да мисли. Ако не друго, би могла да си мисли колко вода е изтекла от времето, когато постъпи като учителка в Мейсън и се омъжи за червенобузото селско момче с големи, тежки ръце и с тъмнокестеняв перчем, който все падаше на челото му (можете да погледнете сватбената снимка — една от хилядите снимки на Уили, поместени във вестниците), с поглед, в който се четеше кучешка преданост и възхищение, когато спираше на нея. Да, имаше над какво да мисли Луси Старк в летящия кадилак, защото много промени бяха настъпили от онова време насам.

По улицата с бели някога къщи излязохме на площада. Беше събота следобед и на площада се тълпеше народ. Около затревената площ бяха плътно наредени каруци и кошове, а посред нея стърчеше сградата на съда — червеникава четвъртита постройка, изполющена от дъждовете и ветровете, която се нуждаеше от боядисване, защото бе строена още преди гражданската война. Сградата имаше малка четвъртита кула с часовник от всяка страна, но при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че часовниците не са истински. Те просто бяха нарисувани и всички показваха пет часа, а не осем и седемнайсет, както показват обикновено големите часовници, изписани пред закъсали бижутерийни магазини. В навалицата, дошла да продава и пазарува, Захарчо намали, натисна здраво клаксона, после главата му взе да потръпва.

— К-к-к-коп-лета! — разхвърчаха се слюнките му.

Спряхме пред аптеката 1 1 На читателя навярно е известно, че в Щатите аптеките представляват нещо като мини универсални магазини, в които понякога се продават дори лекарства. — Б.пр. и малкият Том, а след него и Шефа скочиха от колата, преди Захарчо да успее да им отвори вратата. Аз слязох и подадох ръка на Луси Старк, която можа да се отърси достатъчно от жегата и размишленията, за да каже „благодаря“. Тя се спря за миг на тротоара и приглади полата си около ханша, който несъмнено се беше поналял след ония дни, когато бе покорила сърцето на фермерския син Уили Старк.

После от кадилака се стовари господин Дъфи и всички се насочихме към аптеката: Шефа отвори вратата, пропусна пред себе си Луси Старк, след нея влезе той, а подир него се източихме и ние. Вътре беше пълно с народ: мъже с комбинезони се бяха строили покрай бара за разхладителни напитки, жени се въртяха пред щанда с лъскави боклуци, дечурлига, стиснали в една ръка полата на майка си, а в другата фунийка сладолед, гледаха над мокрите си носове света на възрастните с ококорени очи, напомнящи цветни порцеланови топчета. Шефа, с шапка в ръка и влажен кичур коса, паднал на челото, зае скромно ред на опашката пред бара. Той постоя така може би минута, после едно от момичетата, което вадеше сладолед, го забеляза, облещи се, сякаш й се бяха скъсали жартиерите в черква, изтърва лъжицата и се отправи към задната част на аптеката, изпъвайки до пръсване с бедрата си зелената престилка.

След миг от задното помещение излетя някакво дребно плешиво човече с бяло сако, което плачеше за пране, хвърли се сред навалицата и като махаше с ръка и блъскаше хората, закрещя: