Робърт Уорън - Цялото кралско войнство

— Та това е Уили!

Човечето се спусна към Шефа. Шефа попристъпи насреща му и човечето с бялото сако сграбчи като удавник ръката на Уили. Не, това не беше обикновено ръкостискане. Човечето просто увисна на ръката на Уили и като се тресеше цяло, гъргореше свещената дума „Уили“ . После, когато този пристъп отмина, плешивият се обърна към тълпата, която стоеше на почтено разстояние, и обяви:

— Боже мой, хора, та това е Уили!

Представянето беше излишно. Достатъчно бе човек да хвърли поглед на лицата наоколо, за да разбере, че ако някой гражданин над тригодишна възраст не познава този плещест човек с лек летен костюм, той трябва да е малоумен. Ако не друго, този гражданин би могъл поне да вдигне поглед към големия портрет там горе над бара, портрет, увеличен шест пъти над естествения размер, за да види същото лице, същите големи очи, само че на снимката те бяха някак сънни и вглъбени (сега очите на човека с летния костюм нямаха това изражение, но аз го бях виждал), същите торбички под очите и малко отпуснатата гуша, същите месести, но не отпуснати устни, които, ако се вгледате, лежаха една върху друга като две тухли, и същия кичур коса, паднал над невисокото възъгловато чело. Под портрета бе написано в кавички: „Душата на народа — това е моята наука“ . И подпис: „Уили Старк“ . Бях виждал тази снимка на хиляди места — от игрални домове до палати.

Някой от множеството извика:

— Здравей, Уили!

Шефа вдигна ръка и махна за поздрав на незнайния почитател. После Шефа зърна на другия край на бара един висок, мършав маларичен тип, обут в джинси, с лице като щавена кожа, като сушено еленово месо, на което висяха мустаци — лице, каквото може да се види само по снимки на кавалеристите на генерал Форест. Шефа се насочи към него с протегната ръка, но Кожената муцуна не реагира. Протритите му кундури почти незабележимо пошавнаха на плочките, адамовата му ябълка помръдна веднъж-дваж и само очите на това лице, което наподобяваше старо, захвърлено на двора седло, гледаха в очакване, но когато Шефа се приближи, ръката на Кожената муцуна се сгъна в лакътя така, сякаш не беше негова, а живееше самостоятелен живот, и Шефа я пое.

— Как я караш, Маласия? — попита Шефа.

Адамовата ябълка подскочи няколко пъти, Шефа разтърси ръката, която висеше като ничия, и тогава Кожената муцуна отвърна:

— Бутаме някак.

— Как е момчето ти? — попита Шефа.

— Не е в ред — рече Кожената муцуна.

— Да не е болно?

— Не — разприказва се Кожената муцуна, — окошариха го.

— Боже мой! — възкликна Шефа. — Какво правят тия хора, да хвърлят такива добри момчета в затвора?

— Добро момче е — съгласи се Кожената муцуна. — И боят си беше съвсем честен, но сина нещо нема̀ късмет.

— Какво говориш?

— Всичко си беше честно и почтено, но сина нема̀ късмет. Наръга момчето, а то взе, че хвърли петалата.

— И тая не е лесна — каза Шефа. — Съдиха ли го?

— Още не.

— И тая не е лесна — повтори Шефа.

— Не се жалвам — каза Кожената муцуна. — Всичко си беше честно и почтено.

— Радвам се, че те видях — каза Шефа. — Кажи на момчето да не се отчайва, само горе главата.

— И той не се жалва — каза Кожената муцуна.

Шефа понечи да се върне към нас, които, след стотиците мили в тая горещина, гледахме кранчетата за разхладителни напитки като някакъв мираж, но Кожената муцуна се сети нещо:

— Уили.

— Какво има?

— Твоят портрет — каза Кожената муцуна и изви глава, та вратът му изпука, към увеличения шест пъти образ над бара, — твоят портрет не го бива, Уили.

— Вярно е — каза Шефа и взе да се взира в портрета с примижали очи и наклонена глава, — но и аз не изглеждах по-добре, когато ме снимаха. Приличах на холеричен. Опитай се да научиш на ум и разум тия законодатели, да видиш на какво ще замязаш — като че си прекарал лятна дизентерия.

— Научи ги, Уили, научи ги на ум и разум! — изкрещя някой от навалицата, която растеше, защото от улицата напираше още народ.

— Ще ги науча — обеща Уили и се обърна към човечето с бялото сако: — За бога, Док, дай ни кока.

Док едва не получи сърдечен разрив, докато мина от вътрешната страна на бара. Полите на бялото му сако се развяха във въздуха, когато взе завоя в края и разбута момичетата в маруленозелени престилки, за да налее коката. Той приготви първата и я подаде на Шефа, който я поднесе на жена си. После започна да налива втората, като повтаряше:

— Това е от нас, Уили, това е от нас!

Шефа взе втората чаша за себе си, а Док продължаваше да налива, повтаряйки: