Робърт Уорън - Цялото кралско войнство

Когато влизаш в града по шосе 58, минаваш покрай маганджийницата, електростанцията и редицата негърски колиби, пресичаш с друсване железопътната линия и продължаваш по улица, застроена с варосани някога къщички с безвкусна, сладникава резба по стрехите над верандите и с ламаринени покриви; листата на дърветата в дворовете им са клюмнали неподвижни от жегата, но в това мъртвило внасят живот мухите, чието бръмчене долита до слуха ти над приглушения шепот на колата с осемдесет конски сили и висящи клапани (или каквато е там), която сега се мъкне с четиридесет мили в час.

В такова състояние намерих Мейсън, когато бях там последния път — близо преди три години, през лятото на 1936 г. Аз бях в първата кола, в кадилака, заедно с Шефа, с господин Дъфи, съпругата и сина на Шефа и Захарчо. Във втората кола, която бе лишена от дискретната елегантност на нашата, напомняща кръстоска между катафалка и презокеански параход, но все пак не би ви накарала да се червите на паркинга пред местния клуб, се намираха репортьорите, един фотограф и Сади Бърк, шефската секретарка, чиято задача бе да следи те да са достатъчно трезви за да могат да си гледат работата.

На волана на кадилака беше Захарчо и да го наблюдаваш, беше истинско удоволствие. Или по-точно, щеше да бъде истинско удоволствие, ако човек би могъл да се откъсне от мисълта какво ще представляват тези два тона скъпа машинария след две-три преобръщания при скорост осемдесет мили и да съсредоточи изцяло вниманието си върху координацията на движенията, сатанинския хумор и светкавичната пресметливост, които демонстрираше Захарчо, когато задминаваше каруца със сено при идваща насреща цистерна и се провря през тясната пролука между двете по такъв начин, че хвърли в ужас водача на цистерната и обърса сополите на мулето. Но Шефа умираше за такова нещо. Той винаги седеше отпред и поглеждаше ту скоростомера, ту шосето и дори се ухили на Захарчо, когато колата профуча между муцуната на мулето и цистерната. В такива случаи главата на Захарчо потрепваше както винаги, когато в гърлото му се натрупваха думи, а не можеха да излязат.

— К-к-к-к… — задавяше се той и от устата му хвърчаха слюнки като от пръскачка. — К-к-к-к-коп-лето, н-н-не м-м-ме — тук вече той опръскваше цялото предно стъкло, — н-н-не м-м-ме ли в-в-вижда!

Захарчо не можеше да говори, но умееше да се изразява, когато натискаше педала за газта. Той не би могъл да спечели един колежански диспут, пък и едва ли някой би се заел да спори с него. Във всеки случай не и човек, който го познава и е виждал как борави със своя автоматичен 9,65 милиметров, който неизменно стърчеше под лявата му мишница като някакъв тумор.

Вие положително сте помислили от името, че Захарчо е негър. Но не. Той беше ирландец, и то от дребосъците. На ръст бе едва пет фута и два инча и вече оплешивяваше, въпреки че нямаше повече от двайсет и седем-осем години. Винаги носеше червени вратовръзки, а под вратовръзката и ризата — католически медальон на верижка и аз се надявах от дън душа, че на него е изобразен свети Христофор и че свети Христофор няма да ни остави. Фамилното му име беше О’Шийн, но му викаха Захарчо, защото много обичаше захар. Влезеше ли в ресторант, прибираше всичката захар от купичката. Джобовете му вечно бяха натъпкани с бучки захар и когато извадеше някоя бучка, за да я лапне, по нея се виждаше полепнал сив мъх, какъвто се образува в джобовете, и ситен тютюн, изръсил се от цигарите. Хвърляше бучката през барикадата на ситните си криви черни зъби и когато започваше да я смуче, сухите му ирландски бузи хлътваха навътре и той заприличваше на измършавял Леприкон — прословутото старо джудже от ирландския фолклор.