— На вас ли се плаща?
— По 8,50 на двойка.
— Кредитни карти приемате ли?
— Само в брой.
— Давате ли касови бележки?
— Не.
Трябваше да се подпишем, че ще спазваме правилата за безопасен секс. Получихме карти за временно членство, които ни напомняха, че проституцията, камерите и записващите устройства са забранени.
Очаквах разгорещен секс, а погледът ни попадна първо върху горещите ястия — вече споменатия студен и горещ бюфет. Нямаше никого, а над масата висеше надпис: „При хранене покрийте долната част на тялото си.“ Тогава видяхме управителя Боб — едър брадат мъж в карирана риза и джинси, комуто повече прилягаше да завежда зоомагазин във Върмънт. Той ни каза, че клубът е оцелял 15 години благодарение на своята „дискретност“.
— Освен това — добави Боб — тук „не“ означава „не“.
Успокои ни да не се притесняваме, че ще воайорстваме, защото повечето посетители започвали така.
Какво видяхме? Ами голяма стая с огромен надуваем дюшек, на който няколко смътно различими двойки си вършеха енергично работата; „секс стол“ (празен), приличащ на паяк; бузеста жена по халат, която седеше до едно джакузи и пушеше; двойки с изцъклен поглед („Нощта на живите секс-зомбита“, помислих си аз); много мъже, на които явно им беше трудно да изпълнят своята част от сделката. Но най-вече проклетите димящи маси на бюфета (Какво имаше на тях? Минихотдогове ли?) и за жалост това е всичко, което ви е нужно да знаете.
„Льо трапез“ се оказа, както се изразяват французите, „Льо скубач“.
Към 1 ч. след полунощ хората се разотидоха. Една жена по халат ни уведоми, че е от окръг Насау, и ни посъветва да дойдем пак в събота.
— Тогава — поясни тя — има богат асортимент.
Не попитах дали става дума за клиентите. Боях се, че говори за бюфета.
Мръсни приказки в „Мортимърс“
След няколко дена бях поканена на дамски обяд в „Мортимърс“. Разговорът пак се насочи към секса и към впечатленията ми от секс клуба.
— Не ти ли хареса? — попита Шарлот, английската журналистка. — На мен много ми се ходи на такова място. Не се ли възбуди, като гледаше толкова хора да правят секс?
— Не — отговорих, натъпквайки си сандвич с хайвер от сьомга в устата.
— Защо?
— Нищо не се виждаше — обясних.
— А мъжете?
— Това беше най-лошото. Половината приличаха на психоаналитици. Няма да мога да отида пак на сеанс, без да си представя брадат дебелак, легнал гол и с изцъклен поглед на рогозка на пода, който не може да свърши и след едночасов минет.
Да, обясних на Шарлот, съблякохме се, но се увихме с кърпи. Не, не правихме секс. Не, не се възбудих дори когато в общата стая влезе висока привлекателна тъмнокоса жена и предизвика вълнение. Надупи се като маймуна и бързо се загуби сред плетеница от ръце и крака. Това трябваше да изглежда секси, но ми напомни само за природонаучните филми по „Нашънъл джиографик“ за съвкупяващи се бабуини.
В действителност ексхибиционизмът и воайорството не са типични явления. Нито пък садомазохизмът, каквото и да сте чели напоследък другаде. Проблемът в клубовете обаче винаги е свързан с хората. Те са актриси, които не намират работа; неуспели оперни певци, художници и писатели; хора на ниско управленско ниво, които никога не стигат до средно. Хора, които ако ви сгащят в бар, ще ви държат в плен с историите за бившите си половинки и за храносмилателните си проблеми. Хора, които не могат да се справят със системата. Те са в периферията и сексуално, и в живота. И не са непременно тези, с които би споделил интимните си фантазии.
Е, не всички посетители в „Льо трапез“ бяха бледи дундести секс-зомбита. На тръгване от клуба със Сам срещнахме в съблекалнята високата привлекателна жена и кавалера й. Той имаше чисти, типично американски черти на лицето и беше разговорлив. Каза, че бил от Манхатън и неотдавна си открил частна фирма. С жената били колеги. Докато тя навличаше жълт делови костюм, мъжът се усмихна и рече:
— Тази вечер осъществи фантазиите си.
Жената го изгледа свирепо и излезе гордо от съблекалнята.
След няколко дена Сам ми се обади и аз му се развиках. Тогава той попита това не беше ли моя идея.
И още: нищо ли не съм научила?
Отговорих:
— Да, научих.
Научила бях, че няма по-подходящо място за секс от дома.
— Но ти го знаеше, нали? Нали? Сам?
3.
Влюбени в сериен сваляч
Неотдавна в Манхатън на вино, сирене и цигари се събраха седем жени, за да обсъдят най-подробно това, което ги свързваше: един мъж. И по-точно — един манхатънски ерген, който беше доста изгодна партия и когото ще наречем Том Пери.
Читать дальше