Кандис Бушнел - Дневниците на Кари Брадшоу

Спирам и оправям шапката си. Това е една от старите шапки на баба ми с дълго зелено перо и малка воалетка. По някаква неизвестна причина реших, че е подходяща за случая. Просто исках да пристигна в Ню Йорк с шапка.

Това беше част от фантазията ми.

— Гледай къде вървиш!

— Махай се от пътя ми!

— Знаеш ли къде отиваш? — Това, последното, от жена на средна възраст с черен костюм и още по-черно изражение на лицето.

— Изхода? Такситата? — питам.

— Натам — сочи ми тя още един ескалатор, който се издига като че ли към нищото.

Качвам се, като придържам куфара зад себе си. Зад мен се нарежда мъж с поклащаща се походка, с панталони на райета, идиотска шапка и очи, скрити зад тъмнозелени стъкла в позлатени рамки.

— Хей, момиченце, да не си се изгубила?

— Не съм! — отсичам.

— Сигурна ли си? — пита. — Имам едно страхотно място за теб, където можеш да отседнеш. Много сладко местенце с гореща вода и хубави дрешки! Дай да ти помогна с куфара, скъпа, изглежда тежичък…

— Имам къде да отседна, благодаря! — Той свива рамене и се изнася със същата поклащаща се походка.

— Хей! Хей, ти! — крещи нетърпеливо някой. — Искаш ли такси или не? Нямам цял ден да те чакам…

— Да, ако обичате! — изричам аз, останала без дъх, и пренасям куфара си по тротоара към едно жълто такси. Стоварвам куфара на бордюра, поставям чантата си върху него и се привеждам в отворения прозорец.

— Колко ще струва? — питам.

— Къде отиваш?

Обръщам се, за да взема чантата си — нали там е адресникът ми.

А!

— Минутка, сър…

— Проблем ли има?

— Никакъв.

Оглеждам пространството около куфара си в търсене на чантата. Трябва да е паднала. Сърцето ми се разтуптява от ужас, а бузите ми се изчервяват от срам.

Чантата ми я няма.

— Накъде? — подканя ме таксиджията.

— Ще вземете ли това такси или не? — пита мъж със сив костюм.

— Не… хммм… аз… — Той ме бутва настрани, влиза в таксито и тряска вратата под носа ми.

Ограбена съм.

Втренчвам се в отворената паст на „Пен Стейшън“. Не, не мога да се върна там! Отказвам да се върна!

Обаче нямам никакви пари. Нямам дори адреса на мястото, където ще отседна. Бих могла да звънна на Джордж, но нямам и неговия номер.

Покрай мен минават двама мъже, понесли огромен касетофон, от който гърми песента „Мачо мен“.

Вдигам куфара си. Потокът от хора ме пренася през Седмо авеню, където се озовавам пред редица от телефонни кабини.

— Извинете! — подвиквам на минувачите. — Имате ли десетаче? Монета за телефон? — В Касълбъри никога не бих го направила, никога не бих просила, но сега вече не съм в Касълбъри.

И съм отчаяна.

— Ще ти дам петдесет цента за шапката! — заявява някакъв мъж и ме оглежда развеселено.

— Шапката ми ли?

— Това перо — кимва той. — Направо е неустоимо!

— Била е на баба ми.

— Личи си. Петдесет цента. Е, вземаш ли ги или не?

— Вземам ги.

И той поставя пет десетачета в ръката ми.

Пускам първата монета в отвора.

— Оператор.

— Можете ли да ми дадете номера на Джордж Картър?

— Имам седемнайсет души с тези имена. Какъв е адресът?

— Пето авеню?

— Имам един Уилям Картър на Пето авеню и Седемдесет и втора улица. Искате ли неговия номер?

— Да!

Тя ми дава номера и аз започвам да си го повтарям непрекъснато, докато пускам втората си монета в отвора.

Вдига жена.

— Ало? — пита тя със силен немски акцент.

— Дали случайно при вас не живее един Джордж Картър?

— Господин Картър ли? Разбира се.

Какво облекчение!

— Може ли да говоря с него?

— Няма го.

— Какво?

— Излезе. Не знам кога ще се върне. Никога не ми казва.

— Но…

— Ще оставите ли съобщение?

— Да — изричам унило. — Можете ли да му кажете, че го е търсила Кари Брадшоу?

Затварям телефона и захлупвам лице в ръце. И сега какво? Адреналинът бие в слепоочията ми. Чувствам се изтощена и много изплашена. Вдигам куфара си и тръгвам напред.

Успявам да измина една пресечка. После спирам. Присядам върху куфара си да си почина. По дяволите! Разполагам само с трийсет цента, някоя и друга дреха и с дневника ми. Дневникът?

Изведнъж ми просветва нещо. Скачам, отварям куфара си и вадя оттам дневника си. Дали пък… Сигурна съм, че през онзи ден в къщата на Дона Ладона дневникът ми беше с мен!

Разлиствам страниците. Пред очите ми се нижат бележките ми по Царицата на пчелите, Принца на зубърите и историята за Лали и Себастиан. И накрая — ето го и него, съвсем сам, записан на средата на страницата със закръгления почерк на Дона Ладона и ограден три пъти.