Кандис Бушнел - Дневниците на Кари Брадшоу

— Ти как можа?! — парирам удара.

А после забелязвам навит на руло ръкопис в ръката й. Сърцето ми се свива. Веднага разбирам какво е това — моята статия за нея и Себастиан, Онази, която дадох на Гейл преди седмици и й поръчах да я пази. Онази, която възнамерявах да я предупредя да не пуска във вестника.

— Как можа да напишеш това?! — възкликва Лали.

Аз правя крачка към нея, поколебавам се, а после предпазливо присядам от другата страна на масата. Тя се прави на корава, обаче очите й са огромни и насълзени, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Какви ги говориш?

— Това! — Хвърля листите на масата. Те се разпиляват и тя побързва да ги събере. — И изобщо не се опитвай да отричаш! Знаеш много добре, че ти си писала това!

— Така ли?

Тя бързо изтрива с ръка ъгълчето на окото си и отсича:

— Мен не можеш да ме заблудиш! Тук има неща, които само ти би могла да знаеш!

Хиляди мълнии! Не че се чувствам зле. Нито пък виновна.

Защото тя все така си остава човекът, предизвикал тази каша.

Залюлявам се в стола си и вдигам крака на масата.

— Как се докопа до това?

— Чрез Джен П.

Джен П. сигурна е висяла при Питър, докато са подготвяли вестника, открила е това в папката на Гейл и го е откраднала.

— И от къде на къде Джен П. ще ти го дава?

— Просто с нея се познаваме отдавна — изрича бавно тя. — Някои хора са лоялни, за разлика от други.

Сега вече наистина се държи възмутително. И тя познаваше мен от много години. Но може би е решила да пропусне тази част.

— Очевидно краставите магарета наистина се надушват. Ти открадна Себастиан, тя пък открадна Питър!

— О, Кари! — въздъхва бившата ми приятелка. — Винаги си била много тъпа по отношение на момчетата! Не можеш да откраднеш ничие гадже, освен ако то самото не иска да бъде откраднато!

— Виж ти!

— Толкова си подла! — провиква се тя и размахва ръкописа ми. — Как можа да постъпиш така?!

— Може би защото го заслужаваш?

— Коя си ти, че да казваш кой какво заслужава, а? За кого се мислиш? За бог ли? Винаги си се смятала за малко по-добра от другите. Винаги си вярвала, че ще ти се случи нещо по-добро. Като че ли това — посочва към задния ни двор, — като че ли това не е истинският ти живот! Сякаш всичко това е просто поредното стъпало към нещо друго!

— А може и да е точно така! — контрирам я аз.

— А може и да не е!

Вторачваме се една в друга, шокирани от огромната доза враждебност, насъбрала се между нас. А после аз кимвам към листите и питам:

— Е, Себастиан видя ли го?

Този въпрос очевидно я разчувства още повече. Тя отмества глава и натиска силно очите си. Поема си дълбоко дъх, като че ли взема важно решение, след това се привежда през масата е лице, разкривено от вътрешна болка.

— Не!

— И защо? Това би могло да бъде полезен елемент от кампанията ви срещу мен!

— Не го е виждал и никога няма да го види! — отсича тя и очите й се присвиват. — Скъсахме!

— Сериозно? — Гласът ми излиза като квичене. — Защо?

— Защото го хванах да се натиска с малката ми сестричка!

Събирам листите, които тя разпръсна по масата, и бавно ги подравнявам. А после се изкисквам. Опитвам се да се сдържа, обаче не мога. Прикривам уста, но от носа ми се чува грухтене. Свивам глава между коленете си — никаква полза. Устата ми се отваря и аз избухвам в смях.

— Не е смешно! — Тя прави опит да се изправи, но вместо това удря ядно с юмрук по масата. — Изобщо не е смешно!

— О, и още как! — кимвам и пак се заливам от смях.

Пиша следното:

20 юни.

Притискам кокалчетата на пръстите си към устните и се заглеждам през прозореца.

Във влака. Татко, Миси и Дорит ме изпращат на гарата, за да ми помахат за довиждане. Аз непрекъснато повтарях, че Миси и Дорит нямаше нужда да идват. Непрекъснато повтарях, че не е кой знае какво. Непрекъснато повтарях, че отивам там само за лятото. Обаче всички бяхме нервни и другите се сблъскаха, докато се опитваха да ме изведат от вратата на нашия дом. Е, не е като да сме през 1893 година и аз да отивам в Китай, нали така? Но май всички се държахме все едно е така.

А после застанахме на разнебитената платформа и се опитвахме да водим светски разговор.

— Пазиш ли адреса? — попита татко за хиляден път.

— Да, татко. Записах си го в адресника. — И просто за всеки случай изваждам адресника си от чантата с надпис „Кари“ и го изчитам на глас: — Източна Четирийсет и седма улица, номер 245.

— А пари? Имаш ли пари?