Кандис Бушнел - Дневниците на Кари Брадшоу

— Да — въздъхвам. — Отлично разбирам какво имаш предвид.

Изчаквам няколко минути, докато се уверя, че вече е дълбоко заспала, после изгасвам лампата в стаята й и се измъквам незабелязано от къщата й.

Скъпа госпожице Брадшоу; започва писмото.

С радост ви информираме, че се освободи място за летния семинар по творческо писане, който ще бъде воден от носителя на множество литературни награди, белетриста Виктор Грийн. Поради крайно ограничения брой места за този семинар молим незабавно да потвърдите присъствието си.

Приета съм! Приетасъмприетасъмприетасъм ! Или поне си мисля, че съм приета. Но всъщност уточнява ли се, че съм приета? Освободи се място… В последната минута ли се е освободило? Да не би някой да се е отказал? Аз да не би да съм някаква резерва? Крайно ограничения брой места… Аха! Това ще рече, че ако аз не заема мястото, някой друг веднага ще го заеме! Сигурно вече има десетки чакащи, може би стотици…

— Таткоооооо!

— Какво? — вдига стреснато глава той.

— Трябва да… получих това писмо… Ню Йорк…

— Престани да подскачаш и ми кажи за какво става въпрос!

Слагам ръка на гърдите си, за да успокоя бушуващото си сърце. И казвам тържествено:

— Приеха ме в онази програма по творческо писане, за която ти говорех! В Ню Йорк. И ако веднага не потвърдя присъствието си, ще дадат мястото ми на някой друг!

— Ню Йорк ли? — възкликва баща ми. — Ами „Браун“?

— Татко, не разбираш. Ето тук, виждаш ли? Летен курс по творческо писане! От двайсет и втори юни до деветнайсети август. А „Браун“ започва чак в началото на септември! Значи има достатъчно време да…

— Не знам, Кари.

— Ама, татко…

— Аз си мислех, че това с писането е просто хоби…

Поглеждам го втрещена.

— Не е хоби, разбира се! — обяснявам. — Просто е нещо, което наистина искам да правя. — Но не мога да му обясня колко много го искам. Не ми се ще да го плаша.

— Ще го обмислим.

— Не! — изкрещявам. Той ще мисли и ще мисли и докато го измисли, ще бъде прекалено късно. Пъхвам писмото под носа му и отсичам: — Трябва да реша сега! Иначе…

Най-сетне той сяда и наистина започва да го чете.

— Не съм много сигурен — казва накрая. — Ню Йорк през лятото? Може да се окаже доста опасно.

— Татко, там живеят милиони. И са си съвсем добре.

— Хмммм — размишлява той. — Джордж знае ли за това?

— За това, че са ме приели ли? Все още не. Но иначе именно той ме окуражи да им изпратя историите си. Той е изцяло с мен по този въпрос.

— Ами…

— Татко, моля те!

— Щом Джордж ще бъде там…

И защо Джордж трябва да има нещо общо с това? На кого му пука какво мисли Джордж? Тук става въпрос за мен и моето бъдеще, а не за Джордж.

— Той ще бъде там цяло лято — изричам на глас. — Ще кара стаж в „Ню Йорк таймс“.

— Така ли? — Баща ми определено е впечатлен.

— Така че ходенето в Ню Йорк през лятото е съвсем типична стъпка за възпитаниците на „Браун“!

Баща ми сваля очилата си и пощипва носа си.

— Доста път е дотам…

— Два часа.

— Това е съвсем друг свят. Не ми се ще да мисля, че вече те губя!

— Татко, и без това ще ме изгубиш — рано или късно. Защо да не го направим по-рано, а? Така ще имаш повече време да свикнеш с идеята.

Баща ми се разсмива.

Да, вътре съм!

— Е, два месеца в Ню Йорк няма да ти навредят — отбелязва той, очевидно опитвайки се да убеди сам себе си. — А първата година в „Браун“ е доста напрегната. Освен това съм наясно колко трудна беше и тази учебна година за теб. — Потрива нос, опитвайки се да отложи неизбежното. — Дъщерите ми… Те са всичко за мен.

И както винаги след подобни думи, се разплаква.

— Изненадваш ме — отбелязва Дона Ладона няколко дена по-късно. — Много по-издръжлива си, отколкото те мислех!

— Хъм. — Замижавам и поглеждам през окуляра. — Обърни глава надясно. И се постарай да не изглеждаш толкова щастлива. От теб се очаква да изглеждаш съсипана от живота.

— Не искам да изглеждам грозна!

Въздъхвам и вдигам очи.

— Просто се опитвай да не изглеждаш като шибана мажоретка, става ли?

— Окей — съгласява се неохотно тя. Свива коляно към брадичката си и ме поглежда тъжно изпод обилно наклепаните си със спирала мигли.

— Страхотно! — Щраквам. Това ми напомня за „Голямата тайна“ на Дона Ладона. Тя мрази миглите си. Без спирала те са бледи стърчащи бодли, като мигли на куче. И точно в това се състои най-големият страх на Дона — че някой ден някой мъж ще я види без спирала и ще избяга с писъци от стаята.