Кандис Бушнел - Дневниците на Кари Брадшоу

Вратата й е отворена, но аз за всеки случай пак чукам — от учтивост. Заварвам я приведена напред да се бори с ципа на старата рокля, която открих сред дрехите на майка ми. Тя вдига глава, слага ръце на кръста и отсича:

— Кари, колко пъти ти казах, че не е необходимо да чукаш? Хайде, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Тя се обръща и за момент гледката на роклята на майка ми събира миналото и бъдещето в две реки, изтичащи се в огромно море. Чувствам се като единствената оцеляла на сал насред вълните, без никакви надежди да стигна скоро сушата.

— Кари? — обажда се Дона. — Нещо не е наред ли?

Поемам си дълбоко дъх и тръсвам глава. Вече е крайно време да започна да греба. Крайно време е да се насоча към бъдещето си.

Пристъпвам към нея и вдигам ципа на роклята.

— Благодаря — казва тя.

На долния етаж тя се изтяга съблазнително на дивана, а през това време аз приготвям триножника.

— Смешна си, знаеш ли? — казва тя.

— Аха — усмихвам се аз.

— Но не просто така, повърхностно смешна — продължава тя, подпряна на лакти. — Различен вид смешна. Ти не си онова, което изглеждаш!

— В какъв смисъл?

— Ами, преди те мислех за лигла. И за нещо като зубър. Така де, ти си безсъмнено хубава, но като че ли никога не изпитваше желание да използваш красотата си.

— Може би защото съм искала да използвам мозъка си.

— Не, не е това — размишлява тя. — Мисля, че по едно време смятах, че мога да те смачкам. Обаче после прочетох онази статия в „Нътмег“. Би трябвало да се вбеся, но странното бе, че тя ме накара да те погледна с други очи. Да ти се възхитя! Казах си: „Това е момиче, което може да отстоява себе си! И което е в състояние да се изправи срещу мен !“ А имай предвид, че не са много момичетата, които могат да го направят!

Вдига глава, поглежда ме и допълва:

— Защото ти си Пинки Уедъртън, нали?

Отварям уста, подготвяйки се за аргументи и обяснения защо не съм, но после я затварям. Вече няма нужда да се преструвам.

— Аха — изричам простичко.

— Дааа. Определено успя да заблудиш доста народ. Не се ли страхуваш, че ще те разкрият?

— Няма значение. И без това вече не ми е необходимо да пиша за „Нътмег“. — Поколебавам се, но после решавам да споделя с нея великата новина: — Приеха ме в една специална програма за творческо писане! И през лятото ще ходя в Ню Йорк!

— Виж ти! — Дона звучи както леко впечатлена, така и леко изпълнена със завист. И за да не остане назад, допълва: — Нали знаеш, че имам братовчедка в Ню Йорк?

— Разбира се. Казвала си ми милион пъти.

— Тя е голяма работа в рекламата. И има хиляди ухажори. И е много красива.

— Много хубаво.

— Ама наистина, неподправено красива! И преуспяваща! Както и да е… — Замълчава, за да оправи роклята си, след което добавя: — Трябва да се запознаеш с нея!

— Добре.

— Не, сериозно! — настоява тя. — Аз ще ти дам телефонния й номер. Можеш да й се обадиш и да се уговорите да се видите някъде. Ще я харесаш, гарантирам ти! Тя е по-дива и от мен!

Свивам в нашата алея и се озъртам объркано.

Пред гаража ни е паркиран червен пикап и ми трябва известно време, за да осъзная, че е на Лали и че тя е в къщата ми и ме чака. През главата ми минава безумната мисъл, че със Себастиан са скъсали и че сега тя е дошла да се извини, което ще рече, че аз мога отново да тръгна със Себастиан, а с Лали пак да си бъдем приятелки…

Смръщвам се и паркирам колата до пикапа. Какви ги мисля изобщо? Вече никога повече не бих могла да тръгна със Себастиан. Той е съсипан за мен — като любим пуловер, сдобил се с грозно петно. Приятелството ми с Лали също е съсипано завинаги. Тогава какво прави тя тук?

Заварвам я на верандата с Миси. Винаги любезната ми и мила сестра безпомощно се опитва да води светски разговор, шокирана не по-малко от мен от присъствието на Лали.

— А как е майка ти? — пита неловко.

— Добре е — отговаря Лали. — Баща ми й купи ново кученце, така че сега е щастлива.

— Това е много хубаво — отбелязва Миси е изкуствена усмивка. В този момент вдига очи и ме вижда да приближавам към тях. — Кари! — скача на крака. — Добре че си дойде! Аз трябва да се упражнявам! — И раздвижва пръсти в имитация на свирене на пиано.

— Беше ми приятно — казва Лали. И проследява Миси, докато тя не се прибира в къщата. След това се обръща към мен.

— Е? — поглеждам я аз и скръствам ръце пред гърди.

— Как можа? — провиква се тя.

— Какво? — сащисвам се аз. Аз очаквам от нея да моли за прошка, а тя какво — напада ли ме?