Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Мебели ли? — разсмивам се аз. — Нямам никаква представа.

— Все някой трябва да знае — продължава той, спира добре облечена дама с перли на врата и казва: — Извинете, къде тук е най-доброто място за купуване на мебели?

— Какви мебели по-точно? — пита тя спокойно, сякаш подобни срещи и разговори с непознати са напълно нормални по тези места.

— Ами маса и може би диван, и вероятно някакви чаршафи…

— „Блумингдейл“! — отсича тя и продължава делово напред.

Бърнард свежда очи към мен и пита:

— Свободна ли си днес следобед? Имаш ли време за пазаруване на мебели?

— Разбира се. — Е, не е точно романтичният обяд, който имах предвид, но защо пък не?!

Скачаме в едно такси и Бърнард отсича:

— „Блумингдейл“! И бързо! Трябва да си купим чаршафи!

Таксиджията се усмихва и отбелязва:

— Да не би вие, влюбени птички, да се каните да се жените?

— Тъкмо обратното. Аз вече официално се отженвам! — отсича Бърнард и стисва лекичко крака ми.

Когато стигаме в „Блумингдейл“, двамата с Бърнард хукваме из петия етаж като деца. Пробваме леглата, скачаме по диваните, преструваме се, че пием чай от изложените сервизи. Един от продавачите разпознава Бърнард („О, господин Сингър! Каква чест! Бихте ли дали автограф за майка ми?“) и ни следва навсякъде като вярно кученце.

Бърнард купува маса със столове, кафяв кожен диван и табуретка, писалище и купища възглавници, чаршафи и хавлиени кърпи.

— Можете ли да ми ги доставите веднага? — пита.

— Обикновено не — хленчи продавачът. — Но за вас, господин Сингър, ще опитам.

— Сега какво? — обръщам се аз към кавалера си.

— Отиваме в моя апартамент и чакаме.

— Все още не разбирам защо Марджи е взела всичките мебели — отбелязвам, докато вървим по Петдесет и девета улица.

— Сигурно, за да ме накаже.

— Но нали тя е била тази, която те е напуснала — осмелявам се да вметна, като внимателно избягвам думата „изневерила“.

— Детенце, не знаеш ли най-главното за жените? Честната игра не е част от техния речник.

— Не на всички жени обаче. Аз никога няма да стана такава. Ще бъда разумна.

— Тъкмо това ти е най-хубавото. Животът все още не те е развалил. — Все така държащи се за ръце, ние връхлитаме във фоайето на неговата кооперация и профучаваме покрай гадния пазач. На ти сега, деденце! Вече в апартамента, Бърнард пуска грамофонна плоча. Франк Синатра. — Да танцуваме! — отсича. — Искам да празнуваме!

— Не мога да танцувам на тази музика.

— Разбира се, че можеш! — Разтваря ръце. Аз поставям едната си ръка на рамото му така, както ни учиха в курса по бални танци преди милион години, когато бях на тринайсет. Той ме придърпва по-близо до себе си и дъхът му изгаря врата ми. — Харесвам те, Кари Брадшоу! Много те харесвам! Мислиш ли, че ти също би могла да ме харесаш?

— Разбира се — изкисквам се аз. — Ако не те харесвах, нямаше да танцувам с теб.

— Не ти вярвам. Мисля, че започваш да танцуваш с някой мъж, а когато ти писне от него, го сменяш с друг.

— Никога! — поклащам глава и поглеждам към лицето му. — Очите му са затворени, по лицето му се разлива блажено изражение. Все още не мога да схвана промяната на отношението му към мен. При други обстоятелства бих си помислила, че се влюбва в мен.

Или може би се влюбва в идеята да се влюби в мен. Може би просто иска да се влюби в някого и аз просто се оказах в подходящото време и на подходящото място.

И внезапно ме обзема тревога. Ако Бърнард наистина се влюби в мен, няма да успея да отговоря на неговите очаквания. Ще се окажа едно огромно разочарование за него. А какво ще правя, ако поиска да прави секс с мен?

— Искам да знам какво стана — изричам в стремежа си да сменя темата на разговор. — Между теб и Марджи.

— Казах ти какво стана — промърморва той.

— Имам предвид днес. За какво спорехте?

— Има ли някакво значение?

— Всъщност не.

— За апартамента — изрича внезапно той. — Спорехме за апартамента. Тя го иска за себе си, но аз казах не!

— Иска и апартамента? — възкликвам изумено.

— Можеше и да успее да ме убеди, ако не беше ти — прошепва той, хваща ръката ми и ме завърта. — Когато те видях на сцената, си казах: „Това е знак!“

— Какъв по-точно знак?

— Знак, че е крайно време да си върна живота. Да си купя мебели. Да превърна това място отново в дом.

Той пуска ръката ми, но аз продължавам да се въртя, докато не се стоварвам на пода. Лежа неподвижно, а голямата стая се върти около мен. За миг си представям, че съм в лудница, в бяло пространство без никакви мебели. Затварям очи, а когато ги отварям, виждам лицето на Бърнард над себе си. Има красиви мигли и по една бръчица от двете страни на устата. В дясната му вежда се крие малка бенка.