Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Лудо момиче — прошепва и се привежда, за да ме целуне.

Позволявам си да се отдам изцяло на целувката. Устните на Бърнард обгръщат моите и бавно, но сигурно поглъщат реалността. Докато накрая целият свят се оказва съставен единствено от нашите устни и езици, отдадени на свой собствен танц.

Вцепенявам се.

И внезапно усещам, че се задушавам. Поставям ръце на раменете му прошепвам:

— Не мога.

— Да не би да съм казал нещо? — Устните му отново са близо до моите. Сърцето ми препуска. Артерията във врата ми бие като обезумяла. Измъквам се изпод него.

Той присяда на колене и пита:

— Да не би да съм прекалено настойчив?

Правя си вятър с ръка и се засмивам лекичко.

— Може би.

— Не си свикнала с мъже като мен.

— Може би.

Изправям се и отупвам дрехите си.

Навън се чува гръмотевица. Бърнард се приближава зад мен, отдръпва косата от врата ми и го целува.

— Правила ли си любов по време на буря?

— Все още не — изкисквам се аз и се опитвам да го избутам от себе си.

— Може би е време да опиташ.

О, не! Точно сега ли? Това ли е онзи момент? Тялото ми трепери. Не мисля, че ще се справя. Не съм подготвена.

Бърнард масажира раменете ми и шепне:

— Отпусни се.

Привежда се и леко захапва ухото ми.

Ако сега го направя, той ще започне да ме сравнява с Марджи. Сигурно непрекъснато са правили секс в този апартамент. Представям си как Марджи е целувала Бърнард с настървение, достойно за неговото, като по филмите. А после се виждам гола върху голия матрак, с неловко разкрачени ръце и крака.

Защо не го направих със Себастиан, когато имах тази възможност? Така поне сега щях да зная какво да сторя. Но тогава никога не си бях представяла, че някога ще срещна мъж като Бърнард. Зрял мъж, който очевидно предполага, че приятелката му редовно прави секс и непрекъснато иска да го прави.

— Хайде, ела — прошепва и лекичко ме дръпва за ръката.

Аз обаче не помръдвам и той присвива очи.

— Не искаш ли да правим любов?

— Искам! — побързвам да го успокоя, за да не нараня чувствата му. — Просто…

— Да?

— Забравих си противозачатъчните.

— О! — пуска той ръката ми и се разсмива. — Какво използваш? Диафрагма?

Изчервявам се.

— Ами… да. Ъхъ.

— Диафрагмата е крайно неудобно нещо. И болезнено. Заедно с крема де. Използваш крем, нали?

— Да — отговарям и мислено се връщам към часовете по здравно образование, които имахме в училище. Представям си диафрагмата — смешен дребен предмет, който прилича по-скоро на гумена шапчица. Но не си спомням някой да е говорил за крем.

— Защо не преминеш на хапчета? Много по-лесно е.

— Непременно! — кимам енергично. — Все си казвах, че трябва да си взема рецепта, но…

— Да, знам — съгласява се той. — Не искаш да използваш хапчета, докато не си сигурна, че връзката е сериозна.

Гърлото ми пресъхва. Ама тази връзка сериозна ли е? И аз готова ли съм за нея? Няма нужда да мисля обаче, защото в следващата секунда Бърнард вече лежи на леглото, включил телевизора. Въобразявам ли си или по лицето му наистина е изписано известно облекчение?

— Ела тук, меченце — казва и потупва мястото до него. После протяга ръце и пита: — Смяташ ли, че ноктите ми са прекалено дълги?

— Прекалено дълги за какво? — смръщвам се аз.

— Не, сериозно.

Поемам ръката му в моята и прокарвам пръсти върху дланта му. Ръцете му са красиви и елегантни и не мога да не си ги представя върху тялото си. Най-сексапилната част на един мъж са ръцете му. Ако един мъж има момичешки ръце, няма никакво значение как изглежда всичко останало по тялото му.

— Наистина са дългички. Малко.

— Ще можеш ли да ми ги изрежеш и изпилиш? — пита.

Какво?

— Някога Марджи ми оправяше ноктите — обяснява. Сърцето ми омеква. Толкова е сладък! Нямах представа, че бих могла да се чувствам толкова уютно с един мъж. От друга страна, предвид опита ми с романтиката, надали е изненадващо.

Бърнард отива до банята и носи оттам ножичка и пиличка. Оглеждам спартански голата спалня. „Горкият Бърнард!“ — казвам си сигурно за стотен път.

— Приматите го правят така — отбелязва, като се настанява с кръстосани крака срещу мен. Аз започвам внимателно да режа ноктите му. Чувам барабаненето на дъжда по тентата долу и съчетавам ритъма му с движенията на пиличката. Постепенно изпадам в транс. Бърнард гали ръката ми, а след това лицето ми, а аз се отпускам в него.

— Хубаво е, нали? — шепне.

— Да — отговарям простичко.

— Ето така трябва да бъде. Без битки. Без караници за това чий ред е да разходи кучето.