Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Ти си първият човек, който изпитва съчувствие към мен — каза тя с нежна усмивка, взе ръката ми в своята — която бе толкова топла и човешка — и допълни: Както съчувстваш и на моя син.

Изглежда това беше първата потенциална свекърва, която ме харесваше. Майката на Свен все ме наричаше „хипопотамът, на чиято сватба кракът ми няма да стъпи“.

— Но… — отново поде Ема/Бог — ако останеш с него, синът ми ще е нещастен.

— З… защо? — попитах, боейки се от отговора.

— Защото тогава той трябва да се отрече от мен — обясни Ема/Бог, при което замислено заразбърква чая си. Изглежда мислеше за тъжни неща. Имаше само един човек, когото обичаше повече от другите и когото по никакъв начин не желаеше да загуби.

— А ако той се отрече от мен… — поде отново печално Ема/Бог.

— … Йешуа ще бъде безкрайно нещастен и сърцето му ще се пръсне — завърших тази тъжна мисъл аз.

— Ти си умно човешко дете — каза тя със сериозен глас.

— Значи, ще ми заповядаш да стоя далеч от него?

— Не, няма да го направя.

— Няма ли? — попитах.

— Ти имаш свободна воля, решението е твое.

В този миг изчезнаха градината около мен, вилата, порцелановият сервиз, просто всичко, но най-вече изчезна Ема Томпсън, а аз отново се озовах в собствените си дрехи на брега на Малентското езеро, пред трънливия храст, който вече не гореше и изглеждаше напълно невредим.

Замислих се за решението, което ми предстоеше да взема. Ако останех при Йешуа, това, че се е опълчил срещу Бог щеше да го съсипе. Ако се разделях с него, моята глупава детска мечта за любов с Йешуа щеше да приключи.

Излиза, че изборът ми се свеждаше само между две злини! Егати свободната воля.

Стоях бясна пред напълно безобидно изглеждащия трънлив храст и го ругаех:

— Не беше никак красиво от твоя страна!

— С този храст ли си говориш, Мари? — попита Йешуа смаяно зад мен, а аз замръзнах на мястото си. Тъй като не се обърнах към него, Йешуа мина пред мен, погледна вкамененото ми лице и ме попита: — Мислех, че отдавна си се прибрала?

Какво да правя? Да му разкажа как двамата с Бог сме пили чай? Реших да спестя време, като му отговоря нещо, което не носеше никаква информация:

— Не, не съм се прибрала.

Йешуа кимна, това и сам го виждаше.

Помълчахме известно време и на мен внезапно ми хрумна мисълта, че Бог може би е поканил и сина си на чай, за да обсъди с него проблемите, свързани с възпитанието. Тя/Той/То/Каквото и да е там, сигурно беше в състояние да води два паралелни разговора. Ето защо, попитах предпазливо:

— А… ти говори ли с Бог?

— Да, говорих — отвърна Йешуа, а моето сърце щеше да се пръсне от вълнение при мисълта, че той вече знае за решението, което трябваше да взема и че евентуално би могъл да го вземе вместо мен. Макар че, по-скоро не бих го предпочела, едва ли щях да понеса Йешуа да скъса с мен.

— Какво… какво ти каза той? — попитах развълнувано.

— Нищо — отговори Йешуа малко разочаровано. Вероятно и той се бе надявал на повече.

— Нищо??? — не можех да повярвам аз.

— Бог много рядко разговаря с хората — обясни Йешуа.

— Жалък страхливец! — избухнах.

— Какво? — Йешуа беше леко изненадан от моето избухване към Бог, който изглежда наистина беше предоставил изцяло на мен и моята свободна воля да разбия сърцето на Йешуа.

— А-аа… аз… нямах предвид теб — побързах да обясня.

Йешуа се огледа наоколо, но не видя никого нито на пътя, нито в храстите, нито по дърветата.

— Тогава кого имаш предвид? — попита объркано той.

— А-аа… амии… амии… дървото! — запелтечих, понеже не исках да кажа, че ругая Бог, а още по-малко защо го правя.

— Дървото? — сега вече Йешуа нищо не разбираше.

Беше един от онези разговори, при които на човек му се иска да може да върне лентата назад.

— Дървото… е… ааа… страхливец, защото не предлага своите плодове на Бог — рекох пооблекчена, измъквайки се с една колкото правдоподобна, толкова и библейски звучаща причина.

— Но това е ела… — каза учудено Йешуа — тя никога не дава плодове.

— Въпреки това! — настоявах поради липса на по-добър аргумент.

Може би още щях да съм обзета от мъчителното идиотско мънкане, ако гневът към Бог не беше взел надмощие, все пак нали той ми докара тази ситуация на главата. Едно беше ясно, следващият път ще откажа да пия чай с тази жена!

— Защо помръкна изведнъж лицето ти? — попита Йешуа.

Ако сега му кажа истината, мислех си, може би той самият щеше да се разсърди на своя Бог, за първи път в живота си. Но ако Йешуа се скара с Бог, той би страдал и… и… и… Самата мисъл, че Йешуа ще страда, пропъждаше гнева ми и ме натъжаваше.