Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

За миг сърцето ми спря да бие. Това беше нещо извънредно необикновено. Семейство… Може би две малки дъщери… Както винаги съм си мечтала.

За части от секундата си представих как ние с Йешуа, седнали в разкошно преустроена туристическа каравана, каквито ги имаше само в американските филми, обикаляме света, от Австралия до Големия каньон. Йешуа проповядва Божието слово, аз разказвам на двете ни дъщери — Марайке и Мая — за забележителностите, които виждаме и все им забранявам да навиват баща си да превръща водата в кока-кола.

Докато траеше този миг на блажено мечтаене, бях толкова щастлива, колкото никога не съм била в реалния живот. Но, разбира се, никога нямаше да превърна тази фантазия в реалност. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Мари? Нещо лошо ли казах? — попита Йешуа тъжно, почти отчаяно.

— Не… не… нищо лошо не си казал…

Точно обратното.

Той въздъхна облекчено. А аз, напротив, малко оставаше да ревна. Той понечи да ме утеши като ме прегърне. Но не биваше да допускам това. Защото това би означавало, че оставам с него. Завинаги. Въпреки волята Божия.

Ето защо отблъснах Йешуа от себе си му дадох знак е ръка да не се приближава.

— Мари? — той вече съвсем нищо не разбираше. Причинявах му болка, но той не желаеше да ме остави. Отново улови ръката ми, трябваше да кажа нещо, нещо, което окончателно да го отблъсне от мен, нещо — и тогава ми хрумнаха думите, които щяха да свършат работа и които на всичкото отгоре си бяха самата истина:

— Йешуа… аз… аз не вярвам достатъчно в Бог.

Сякаш го бях ударила и той леко отстъпи крачка назад. За миг ми хрумна да обясня, че всъщност вярвам в съществуването на Бог — нали все пак пихме заедно чай — но че не съм сто процента убедена, че той е обичащ Бог. Обаче се отказах от това, стори ми се безсмислено… същественото беше изречено: Аз не вярвах достатъчно в Бог.

Йешуа беше изпаднал в шок. Жената, с която искаше да изгради семейство, се бе оказала твърде неподходяща кандидатка.

Не можех да облекча болката му, тъй като в този момент моята собствена беше също толкова голяма. Затова само прошепнах тихо:

— Все пак, можем да си останем приятели.

После отчаяно побягнах. Погледнах през рамо как той продължава да гледа след мен, объркан и тъжен. Но той не хукна подире ми. Жена, която не вярва достатъчно в Бог, той не би преследвал повече.

Тичах към къщи, без да спирам, знаейки, че в противен случай щях да ревна. Постъпих правилно, това беше ясно, но защо, постъпвайки правилно, се чувствах толкова зле?

Едва бях отворила вратата и баща ми ме поздрави в коридора, като за първи път от дни наред отново ми се усмихваше:

— Толкова се радвам, задето се опитваш да намериш общ език със Светлана…

Помислих си: „Аз нямах никаква ползва от това“ но тогава ми стана ясно, че благодарение на златното правило сякаш отново бях спечелила баща си. Той се опита неумело да ме прегърне, както го правят бащите е порасналите си дъщери и аз му позволих. Когато ме пусна, каза:

— Сестра ти спешно замина.

— Какво? — не можех да повярвам. — А… а каза ли къде?

— Измърмори нещо за Йерусалим.

Грабнах мобилния си телефон и позвъних на Ката, за да разбера къде беше отишла. Но се включи само гласовата й поща, която ми каза: „Този ден не е като другите, ще се върна, без въпроси.“

Тя не биваше да заминава! Исус трябваше да излекува тумора й и той щеше да го направи, независимо че бях скъсала с него. Това не е обикновен оскърбен бивш приятел, това е проклетият Исус!

— Тя… тя ти остави нещо в стаята ти — рече татко.

— Прощален подарък… — изплаших се.

Той кимна, а аз изтичах горе в стаята си. Намерих на леглото си още един комикс от нея:

Щом го прочетох, вече ревнах.

Сатаната, все още в образа на младата Алиша Кийс, отиваше с тримата си апокалиптични ездачи към пистата на едно намиращо се в близост военно летище. Там ги чакаше един Лиърджет, който трябваше да ги отведе в Йерусалим и който принадлежеше на един австрийски културист, много задължен на сатаната.

Докато се изкачваха по подвижната стълба с лекия си багаж, Ката отчаяно се бореше за душата си, като изтъкваше на сатаната безсмислието на цялата тази апокалиптична игра:

— Но ние ще изгубим финалната битка, нали Бог е по-силен от теб?

— Няма да я изгубим — не се съгласяваше сатаната.

— Но нали е писано, че ще изгубим срещу Исус и че ще бъдем хвърлени живи в огненото езеро — уплашено започна да разсъждава и свещеникът с маратонките, докато Свен при мисълта за такава перспектива нервно си загриза ноктите.