Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Да… — отвърнах с треперещ глас, така и така бях загазила, защо да не продължа бодро напред. Просто не разбирах защо трябваше да има огнено езеро или защо навремето е имало потоп (когато бях малка, си бях представяла как трима приятели пингвини — бях ги кръстила Пинги, Понго и Манфред — се отправят към ковчега и там научават от Ной, че могат да влязат само двама. Пинги и Понго успяват да се изкачат по-бързо по дъската към вътрешността на кораба, а Манфред трябва да остане, разочарован до края на живота си от своите приятели. Макар животът на малкия пингвин да не е продължил особено дълго, предвид вече започналия дъжд.)

— Ти се съмняваш в моята доброта? — искаше да узнае Ема/Бог.

— Трудно е да се каже дали ти си обичащ или наказващ Бог — отвърнах смело.

— Аз съм обичащ Бог — беше ясният отговор.

Това не беше убедително за мен и си рекох: „Това го обясни на пингвина Манфред.“

— Но — продължи мисълта си Ема/Бог — аз съм и наказващ Бог.

Тази божествена логика не я разбирах, подобно на много други божествени логики, което очевидно ми и личеше.

— Вие, хората, сте мои деца и като такива, растете и непрекъснато се променяте — обясни тя. — Никога няма да бъдете същите като тези, които сте били в рая. Или по време на потопа. Но като деца трябва да бъдете възпитавани, а докато растете, се променя и начинът на възпитание.

— Аахаа… — проточих аз. В рая по времето на Адам и Ева човечеството е било невинно бебе, после при Содом и Гомор — тийнейджър, който го тресе пубертетът. Ала Господ винаги е бил обичащ родител, понякога нежен, но понякога и строг, като е следвал мотото: „Ако не слушаш, ще ти забраня да гледаш телевизия.“

И както каза Исус, точните правила на поведение в дома на Бога ги има подробно описани в Библията, тоест Бог е последователна в действията си майка (или баща, или какъвто и да е там) с ясни послания.

Ако трябва да сме справедливи, тя дори е прекалено търпелив родител. В крайна сметка за две хиляди години само веднъж е ударила гневно по масата, иначе е оставила на децата си всякакви свободи, за да се развиват, да правят грешки, да ги коригират, само за да направят още грешки. Тоест, ако се придържаме към схващанията на специалистите по въпросите на възпитанието, тя е идеалният тип майка.

Но въпреки че така нещата вече придобиваха смисъл, питах се: трябва ли непременно възпитанието да включва заплаха от наказание? Вярно, има хора, които не следват много от своите егоистични подбуди, само защото се страхуват да не бъдат наказани на оня свят. Но трябва ли да има чак вечен ад, не стига ли само всеобща забрана за гледане на телевизия?

Пък и имаше още нещо, което не разбирах:

— Имаше ли нужда от кръста?

— Моля? — попита Ема/Бог изненадано.

— Разпъването на кръст е много мъчителен начин да умреш, не можеше ли да стане с приспивателно?

Сега, когато познавах Йешуа, преживявах страданията му много по-силно, отколкото няколко дни преди това в църквата.

— Така ли прави един обичащ баща… една обичаща майка? — попитах с изпълнен с укор глас.

— Не аз, а хората го разпънаха на кръста — поправи ме меко Ема/Бог.

— Но ти защо го допусна? — не се отказвах аз.

— Защото съм дал на вас, хората, свободна воля.

С това отново се върнахме на въпроса на всички въпроси, който си зададох, още когато като четиринайсетгодишна имах любовни терзания: Защо Бог е дал свободна воля на хората, ако те вършат с нея толкова безумно глупави неща?

— Защото… — поде Ема/Бог, — вероятно бе прочела мислите ми или поне се беше досетила за тях — защото ви обичам.

Погледнах я в очите, стори ми се, че говори истината.

— Нима ти искаш да живееш без свободна воля, Мари?

При този въпрос в съзнанието ми изникнаха образите на хората от Северна Корея, на привържениците на сциентологията като Том Круз и други безволеви зомбита.

— Не… — отговорих.

— Виждаш ли — усмихна се Ема/Бог приятелски. Очевидно тя наистина ни обичаше нас, хората. Може би беше създала човечеството, защото й липсваше някой, когото да обича. Да, може би Бог се е чувствал самотен преди, в перфектно устроения, все още ненаселен с хора и затова още неразбъркан универсум. Също като някоя двойка, която живее сама в огромната си къща, чиито детски стаи са още празни и която толкова копнее за деца, които да изпълнят къщата със смях, викове и с дъвки, залепени на пода. За миг усетих съчувствие към Бог, който първоначално е бил съвсем сам в универсума и сигурно се е чувствал ужасно самотен.