Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Почуках на една дървена маса, която изглеждаше дяволски истинска. Излязох през стъклената врата на терасата, седнах там в един старомоден, но изключително удобен шезлонг, започнах да се наслаждавам на топлината на слънчевите лъчи върху лицето ми и да се любувам на песента на птиците. Прекрасната вечер на късното лято във вилата беше балсам за изтерзаната ми душа. Единственото, което все още недоумявах, бе как така Господ е разбрал, че винаги съм искала да се размотавам из някоя английска вила от деветнайсети век. На теория ми беше пределно ясно, че Господ знае всички тайни на всеки, иначе не биха го наричали Всевишния, а най-много да го нарекат полувсевишния, но когато той доказа на практика, че е забелязал такава дреболия, каквато е предпочитанието ми към екранизациите на Джейн Остин, направо се засрамих, не на последно място и задето си спомних как в отчаяните времена, когато бях сингъл, рисувах във фантазията си как прекарвам еротична вечер с господин Дарси точно в такава вила.

Но в тази прекрасна градина човек не можеше нито да се срамува, нито да се тревожи. Когато най-после седнах напълно отпусната на вечерното слънце, един глас зад мен попита:

— Добре ли си?

Една жена на моята възраст излезе от вилата на терасата. Приличаше на чаровно интелигентната британска актриса Ема Томпсън, бе облечена в омагьосващо блестяща бяла рокля, която се стелеше до земята, и се усмихваше така дружелюбно, както не съм виждала да се усмихва никой досега.

— Чувствам се много по-добре — отговорих й.

— Тук е прекрасно — отвърна Ема.

— Да, така е — потвърдих.

— Искаш ли чай?

Всъщност, предпочитах кафе, и по-точно кафе с мляко, но понеже то някак си не пасваше на атмосферата на вилата, отговорих:

— Да, с удоволствие.

Ема Томпсън взе кана с чай от една трикрака масичка за сервиране, която не бях забелязала по-рано — сигурно току-що се беше появила? — и ми поднесе чая в бяла, изящна порцеланова чаша с червени цветни мотиви. Отпих една глътка и с почуда усетих вкуса на кафе с мляко, и за да съм по-точна, на най-доброто кафе с мляко, което някога съм пила.

— Мисля, че така предпочиташ чая си — усмихна се Ема Томпсън. Беше толкова хубава, дружелюбна и мила усмивка, че нищо друго не ми оставаше, освен и аз да се усмихна.

— Това раят ли е? — осведомих се.

— Не, всичко тук е сътворено само за теб.

— Не е лошо да си Бог — отбелязах при вида на прекрасната градина.

— Да, така е — усмихна се Ема/Бог.

— Винаги ли си жена? — благодарение на отпускащата обстановка не се страхувах да задавам въпроси.

— Мога да ти се покажа в истинския си образ, но по-добре да не го правя.

— Защо?

— Защото като ме видиш, ще загубиш разсъдъка си.

— Това е добър аргумент — отвърнах, но вече почувствах и малко страх. Затова се отказах да задавам други въпроси, чиито отговори винаги са ме интересували: Какво е имало преди Господ да създаде Вселената? Наистина ли има рай? За какво, мътните го взели, си е мислел Бог, когато е измислял месечния цикъл?

Или когато е измислял туморите?

Вместо това отпих още една глътка от чая-кафе с мляко и погледнах към заобикалящата ни наистина старателно подстригана трева.

— От повече от две хиляди години не съм говорил толкова дълго с човек, колкото говоря с теб сега — заяви Ема/Бог.

Независимо дали исках или не, това ласкаеше егото ми. Отново вдигнах поглед и попитах:

— Ти и Мойсей ли покани навремето на чай?

— Не, след всички години, прекарани в пустинята, той не искаше нищо друго, освен да хапне пресен хляб — отговори Ема/Бог и сръбна чай от своята чаша. След което най-после се върна на темата, поради която ме беше довел тук:

— Ти пречиш на сина ми да изпълни мисията си.

— Да… — съгласих се. Можех ли изобщо да отричам?

— Обичаш ли го?

— Да. — И това нямаше как да отрека.

— По начин, по който всъщност не би трябвало?

— Хмм… — смънках неясно. Естествено, знаех, че чувствата ми към Йешуа не отговарят на нормата, но те си бяха истински. Как тогава биха могли да бъдат нередни?

— Моля те да го оставиш на мира — помоли меко Ема/ Бог и отпи още една глътка чай.

— Не, няма — изтърсих.

Ема/Бог остави чашата чай и смаяно ме погледна. Но по-голямо беше моето смайване, когато си дадох сметка, че противореча на Бог. Такава дързост не е била прощавана на никого.

— Не искаш да се откажеш от него? — попита тя.

— Не — вече беше твърде късно да се отричам от казаното.

— Ти се съмняваш в моя божествен план? — Ема/Бог вече не се усмихваше.