Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Мари, какво има…? — Йешуа беше объркан, и нищо чудно, менях настроенията си по-често от жена в критическата.

Въпросът беше в това, кое повече щеше да нарани Йешуа? Конфликт с Бог? Или това, да се откаже от мен? Наистина, не беше трудно да се отговори на този въпрос. Йешуа никога не би могъл да се откаже от Бог, това, да бъде негов син, бе смисълът на живота му, предназначението му. Докато от мен, разбира се, можеше лесно да се откаже — подобно на всички мъже преди него.

Колкото и да беше мъчително за мен — а може би и за него, — в този миг моята свободна воля беше взела единственото възможно решение. По всяка вероятност щях да съм първата жена, скъсала с Исус.

— Аз… аз мисля, че не е добра идея да остана с теб — казах неуверено, търсейки точните думи.

Йешуа замига на парцали.

— Ти трябва да следваш своя път, а аз — моя — продължих.

— Ти… ти не искаш да останеш с мен? — попита недоверчиво Исус.

— Не…

Йешуа просто не разбираше накъде бия. Нищо чудно, нали нямаше моя опит да бъдеш зарязан от някого.

— Ние… не си подхождаме — казах истината, като така изтърсих една от най-изтърканите фрази за скъсване.

— Но защо? — попита Йешуа. Той май доста трудно зацепваше.

Това го правеше още по-сладък. Но пък цялата тази ситуация — още по-трудна за мен.

Дали да не пробутам разликата във възрастта? Аз бях в средата на трийсетте, видимо той също беше на малко над трийсет, но де факто беше на повече от 2000 години. Или да пробутам това, че не съм достойна да бъда с него, все пак той можеше да превръща водата във вино, докато моята изключителна способност беше тази, да нямам изключителна способност.

— При… причината не е в теб… а в мен — спестих подробностите аз, при което забелязах, че отново си служа с изтъркана фраза. Ако продължавах така, като нищо щях да стигна и до култовото: „Все пак, можем да си останем приятели.“

— Аз… аз… не разбирам — отговори Йешуа.

— Виж сега — опитах се да се аргументирам, без да намесвам Бог, понеже не желаех да насочвам яда му към него — дори и да отмениш Страшния съд и да тръгнеш по света, за да поучаваш хората, ние двамата ще продължаваме да живеем платонично, както някога вие с Мария Магдалена, а, честно казано, това не ме устройва.

Предпочетох да не цитирам любимото изказване на Ката „Платон е абсолютен идиот.“.

— Няма да е както с Мария Магдалена — възрази Йешуа.

— Така ли? — сега вече аз се втрещих.

— Искам най-после да изживея една любов.

Трябваше ми време, за да смеля поне донякъде това изречение. Йешуа говореше сериозно. Това… беше… невероятно… Стана ми горещо. Стана ми студено. Отново ми стана горещо. Получавах топли и студени вълни отново като жена в критическа възраст.

— Мисля — обясни Йешуа — че заслужавам да усетя човешка близост като всички нормални хора.

Моята целувка беше отключила потисканите от десетилетия желания, които биваха натрупани заради претърпените от него лишения. Всички прегради, които някога в качеството си на месия той беше изградил, бяха разкъсани и сега неговите чувства излязоха на бял свят. Сега той беше изцяло човек.

И ако някой човек заслужаваше любов, то това беше той, след всичко, което беше преживял.

Е, добре, може би не непременно любов с мен…

— Аз не съм достойна за любовта ти… — рекох.

— Всеки човек…

— Моля те, не ме сравнявай отново с папата — прекъснах го.

— Всеки човек, който носи любовта в себе си, като теб, е нещо специално.

След това изказване започнаха да ме обливат още по-силни вълни, като всяка жена в менопауза.

Ръката му докосна бузата ми и усещането беше почти толкова райско, колкото и при целувката ни.

— Имам едно желание, което имах и когато бях с Мария Магдалена…

— И то е? — попитах малко студено — все някога трябваше да му се каже да спре да говори постоянно за бившата си.

— Желанието ми е… — притесни се той — някога понечих да го споделя с Мария Магдалена, но тогава тя ми каза онези думи, които ме възпряха…

Той млъкна, явно споменът беше мъчителен за него.

Но моето любопитство беше огромно, исках да знам какво му е казала Мария Магдалена, но много повече ме интересуваше:

— Какво е желанието ти?

— Един ден… — струваше му невероятно усилие да произнесе това желание, съвсем ясно се долавяше и страхът му да не получи отказ и от мен.

— Един ден? — попитах глухо, опитвайки се да не показвам вълнението си, усещах, че ще последва нещо необикновено.

— … да създадем семейство.