Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Йешуа също изглеждаше запален от тази мисъл:

— Това е прекрасна мисъл.

А мен ме запалваше мисълта, че някоя моя мисъл е запалила него.

— А ти ще ме придружаваш ли? — попита той.

Той искаше да ме вземе със себе си? Ей така, като последователка? Дълбоко в себе си усещах, че от мен нямаше да стане най-добрата последователка.

— А-аа… но няма да ми се налага да спя по пещерите, нали?

— Не — засмя се той — няма да ти се налага.

— Тогава… с удоволствие.

Двамата се усмихнахме един на друг. Усмивката му беше толкова прекрасна. Идеше ми отново да взема лицето му в ръцете си и още веднъж да го целуна. Но успях с всички сили да се въздържа.

— Защо си седнала върху ръцете си? — попита недоумяващо той.

— Просто така… — смотолевих.

Отново се умълчахме и изведнъж Йешуа каза:

— С удоволствие бих подържал ръката ти.

— Тогава… направи го — предложих му, при което сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение.

— Но ти си седнала върху ръцете си.

— О… а, да… — запелтечих и ги освободих.

И ето че ние отново седяхме на мостчето, хванати за ръце. Бях щастлива. Той също. Сякаш с моето предложение той беше намерил златната среда, понеже в този момент той беше както месията, така и Йешуа.

Няколко минути след като така хубаво си поседяхме на мостчето, настъпи време за една от любимите ми сцени „В състояние съм да разваля всеки хубав момент“.

— Бог няма ли да има нещо против? — попитах, имайки предвид както това, че с Йешуа се държахме за ръце, така и неговият нов план да обходи още веднъж света.

— Смятам да му се помоля и се надявам той да прояви разбиране — отговори Йешуа. При което прозвуча твърдо и решително. Че все пак беше леко неуверен, аз почувствах по отпускането на ръката, с която стискаше моята.

— Ще съм ти благодарен, ако ме оставиш сам, докато се моля — помоли той.

— Да, да… разбира се — отговорих и си тръгнах от мостчето, колкото и да ми беше трудно да се разделя с него.

Отправих се към брега. При което си представях как ли ще се промени животът ми. Мари от Малеите ще тръгне с Исус по света! Това звучеше откачено. Но също и прекрасно. Дали по време на това странстване ние с Йешуа ще се целунем отново? Самата представа за това ме изпълни с възторг, при мисълта ми стана огнено горещо… а може и да се дължеше на трънливия храст, който гореше току пред мен.

— МАРИ! — рече изведнъж някакъв глас. Беше едновременно импониращ, плашещ и прекрасен. Но преди всичко: идваше от проклетия трънлив храст!

Огледах се наоколо, търсейки с поглед някакъв високоговорител или нещо подобно.

— С Теб Трябва Да Си Поговорим.

Нямаше високоговорител. Наистина говореше не друг, а самият трънлив храст.

— Да не би ти да си този, за когото се опасявам, че си…? — попитах горящия трънлив храст, давайки си сметка, че за първи път разговарям с растение.

— Да, Същият.

— Скоти вика моста.

— Какво има? — попита Кърк.

— Напускам!

— Ти Пречиш На Сина Ми Да Си Свърши Работата.

Не знаех какво да отговоря, как изобщо се говори с Бог. Инстинктивно понечих смирено да се извиня, но гласът ми…

— Х… р…

… отказа да ми служи.

— ОТГОВОРИ!

— Х… р…

— Не Бива Да Се Боиш От Мен.

„Да не се боя.“ — Лесно е да го каже!

— Желаеш Ли Да Проведем Нашия Разговор В Друга Обстановка?

— Х… р… — отговорих и се опитах да направя нещо като кимване.

— Държиш Се Като Мойсей Навремето… — каза трънливият храст и гласът му прозвуча весело. Настроение, което все пак не личеше по самия трънлив храст.

Миг по-късно брегът около мен изчезна и се озовах в една английска вила, позната от екранизацията на „Разум и чувства“ от Джейн Остин. Мебелите бяха от деветнайсети век, във въздуха се носеше ароматът на черен чай и редки орхидеи и дори аз бях облечена в красива бежова староанглийска рокля с корсет, който обаче в интерес на истината изобщо не ме пристягаше, а се увиваше като полъх от коприна около отпуснатия ми корем. През прозореца се виждаше морава, която никой на света, освен английските градинари, не умееше да коси с такава точност до милиметър. Разбира се, знаех, че вече не се намирам в нашия свят, Бог просто търсеше обстановка, която винаги ми е харесвала, когато съм я гледала по филмите и в която понякога мислено съм се пренасяла. Може би Бог е сътворил всичко това само за мен, а може и това място да съществуваше само във въображението ми. Всъщност, ми беше все тая, стига само той да не се появи отново в образа на горящ трънлив храст.