Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Изглежда… в Беларус е трудно да се отглежда дете.

— Навсякъде е трудно — отвърна тя.

Кимнах в знак на съгласие, спомняйки си за немските майки, които гледаха като зомбирани.

— Но на мен ми беше особено трудно, тъй като трябваше да се грижа и за болен баща — обясни Светлана. — Затова работех и извънредно.

— Във фабриката ли? — попитах и отхапах от страхотния шоколадов кроасан.

— В публичен дом — отговори тя, а на мен страхотният шоколадов кроасан ми приседна.

Когато спрях да кашлям, тя каза тихо:

— Баща ти вече знае. Редно е и ти да знаеш.

Идеше ми веднага да прекратя разговора, но това щеше да е в нарушение на Проповедта от планината. Как трябваше да постъпя при дадените обстоятелства? Да покажа съчувствие? На нейно място не бих искала това. Разбиране? Така по може.

— Окей, звучи не просто… — запелтечих. Не можех да проявя кой знае какво разбиране към нейното минало.

— Бях откровена. За мен баща ти е прекрасен човек. Досега никой не е бил така добър към мен. — Погледът й беше напълно открит, изглеждаше искрен. Все пак тя беше признала за лошото си минало, а една нечестна жена едва ли щеше да го направи. Реших да й дам това, което най-много бих желала в подобна ситуация: доверие.

— Би било чудесно, ако го направиш щастлив — рекох.

— Ще се опитам — каза тя, което прозвуча искрено.

После се заехме с омлетите. В края на закуската двете почти се разбирахме. И се уважавахме. Но чак пък да заобичам Светлана не ми се беше удало. Но намирах, че усилията ми поне се увенчаха с едно „все пак“.

Исках да отида при Йешуа, за да го попитам дали споделя моята оценка на положението (а и защото ми липсваше, а този въпрос беше добър претекст да се срещнем). Но още по пътеката към пасторския дом насреща ми се появи силно превъзбуденият Гавраил.

— Стой далеч от него! — извика ми той още отдалече, при което малко ми заприлича на гонител на зли духове от филми на ужасите от седемдесетте години.

— И аз се радвам да ви видя — отвърнах раздразнено.

— Стой далеч от него! — повтори заплашително той.

— Не съм пратеничка на сатаната — обясних му колкото се може по-спокойно.

— Точно така би казал някой, който е в съюз със сатаната — избухна той с не особено лесно оспорима логика.

— Как да ви докажа, че нямам нищо общо със сатаната?

— Като стоиш далеч от Исус.

— Това нито го искам, нито го мога — отвърнах.

Той ме погледна ядосано и за миг се побоях, че ей сега ще се нахвърли върху мен с кръст и пистолет, пръскащ светена вода.

— Много сте разстроили майка ми — обясних с по-спокоен тон.

Това накара Гавраил да онемее, а аз се замислих как да се държа с него, спазвайки „златното правило“. Опитах отново с разбиране, нали това беше помогнало при Светлана:

— Разбирам, че във времена като тези се страхувате, но майка ми е…

— Затваряй си устата!

— Но…

— Затваряй си устата!

Беше ми трудно да сподавя своя гняв. Как тогава да успокоя Гавраил? Какво бих искала, ако бях на негово място?

— Искате ли пшеничено зърно? — предложих неуверено аз.

При което той ме погледна още по-разярено.

— Но какво искате от мен?

— Да се превърнеш в каменен стълб.

— Не живеете съвсем според Проповедта от планината! — озъбих му се в отговор.

— Ти не ми обяснявай на мен как живее истинският вярващ.

— Ами след като не го правите:

— Изчезвай!

— Изобщо не мисля да го правя!

— Изчезвай, за твое собствено добро е — настояваше той.

— Кое е добро за мен и кое не е, решавам аз — опънах му се кисело.

— Дори нямаш представа какво глупаво и наивно дете си!

— А вие сте един твърдоглав нервозен дядка! — изтърсих.

— Как ме нарече?!?

— Нарекох ви твърдоглав нервозен старец, упорито старче такова!

Двамата с Гавраил се гледахме яростно в очите.

В този миг чух един глас зад мен да казва:

— Мари?

Обърнах се ужасено и видях Исус. Той беше чул всичко, което бях казала, но не изглеждаше сърдит, а само разочарован. Дълбоко разочарован. Преглътнах, не знаех какво да му кажа. Ето защо Гавраил първи взе думата:

— Господи…

— Моля те, остави ни сами — помоли Исус.

— Но…

— Моля те — каза спокойно Исус, но така категорично, че Гавраил не понечи повече да възрази. Той само ми хвърли гневен поглед и после влезе в дома си.

— Да се поразходим ли малко? — попита Исус и аз кимнах мълчаливо.

Без да говорим, двамата се отдалечихме от пасторския дом. Почти автоматично се запътихме към нашето място на езерото. Когато седнахме на мостчето, Исус най-после наруши тягостното мълчание и каза: