Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— … а салсата е танц, при който хълбоците на двама души са плътно притиснати…

Горящият храст мълчеше и гледаше страшно — толкова по-гневно, колкото по напредваше разказът. В края на изложението на Гавраил той беше толкова разгневен, колкото може да бъде само един горящ трънлив храст.

Гавраил едва издържаше на гневната студенина, която лъхаше от пламтящия трънлив храст. Но той беше и малко объркан: та нали Бог беше и всезнаещ, защо тогава изведнъж се появиха неща, които са му убягнали?

За малко да му зададе храбро този въпрос, когато горящият трънлив храст лумна на един метър височина и се разнесе строгият му глас:

— Ако До Утре Вечер Синът Ми Не Е На Път За Йерусалим, На Тази Мари Ще Й Се Явя Лично.

Поне все още можех да сънувам Йешуа. Двамата ръка за ръка си правехме прекрасна разходка в планината и когато се изкачихме на слънчевия връх, се погледнахме дълбоко в очите, устните ни се приближиха и ние като нищо щяхме да се целунем, ако не се беше появила Светлана. Тя беше яхнала един жребец, който ме погледна и каза: „Аз съм баща ти.“

Събудих се ужасена. Когато отново се успокоих, погледнах мобилния си телефон, на който бях изключила звука и открих, че имам четиринайсет пропуснати повиквания. Всичките бяха от майка ми, която през последните десет години не ми се беше обаждала толкова често, колкото само през тази нощ. Изплашена и притеснена, веднага й позвъних и чух отсреща едно задавено от сълзи:

— Ало?

— Какво има? — попитах притеснено.

Чух само мълчание, после хълцане и най-накрая едно задавено от плач:

— Грллеееннпллннен.

— Грилът е напълно зареден?

— Гавраил! — изхълца тя.

— Гавраил е напълно зареден?

Какво ме засягаше това? И защо това беше повод тя да реве? Да не би онази му работа да беше твърде голяма? Трябваше ли това да ме интересува?

— Гавраил напълно е откачил!

Аха, така вече беше по-ясно. Помолих майка ми да се успокои, но за жалост тя не го направи и продължи да вие. Опитах се възможно най-съчувствено да кажа на майка ми:

— Хубаво е, че даваш свободен израз на чувствата си.

— Сега не ми е до психотерапевтични бръщолевения — скастри ме тя.

— Тогава престани да цивриш! — озъбих й се и аз. Това, със „съчувствието“ изискваше при мен още упражнения. Но моята рязкост имаше ефект — мама спря да плаче. Извини се и ми заразказва колкото се може по-спокойно за Гавраил, как сега истински го заобичала, не на последно място, защото ние двете сме се били помирили и така при нея били отпаднали и последните задръжки и как Гавраил точно сега я изпъдил, понеже според него била обсебена от сатаната.

— Всичко това е само претекст, защото той се страхува от обвързване — фучеше гневно тя. — Сатаната. Моля ти се. Той съществува точно толкова, колкото и Бог, тоест хич.

— Или може би съществува — изтърсих.

— Какво? — попита смаяна майка ми.

— А-аа… забрави.

Тя отново се разхлипа. Боже, Гавраил можеше само да се радва, че не бях в състояние като Исус да го изсуша. Но веднага щом тази мисъл за унищожение се оформи в главата ми, се ужасих. Не защото ми стана съвестно да си мисля такива неща, а защото според Проповедта от планината, да желаеш някому смъртта е точно толкова грешно, колкото и да я причиниш. Да, вече започнах доста успешно да следвам напътствията, няма що.

— Ще поговоря с Гавраил — предложих на мама.

— Ще направиш това за мен?

— Разбира се — отговорих. Щом като трябваше да спасявам света, защо да не можех да направя същото и за новата любов на майка си.

След като затворих, се облякох, слязох по стълбите и в коридора налетях на Светлана. Сега ли беше моментът да направя така, че да я обикна? Погледнах я в очите, които бяха очертани с дебел пласт грим, какъвто, освен нея, всъщност си слагаха само травеститите или танцьорите от „Holiday On Ice“ (ако изобщо имаше разлика между тях). Запитах се какво бих могла да направя за тази жена, което бих искала и за мен да направи някой.

— Светлана, в нашето затънтено градче има едно шикозно кафе със страхотни закуски. Искаш ли да отидем там? — попитах най-после.

— Моля? — Светлата беше очевидно объркана, да не кажа подозрителна.

— Ще бъде приятен предобед между дъщеря и мащеха — опитах се да се пошегувам. Светлана, която изглежда намираше този развой на семейните ни отношения за по-забавен, отколкото го намирах аз, се усмихна и отговори:

— Съгласна съм.

Малко по-късно седяхме в малентското шикозно кафене и готвачът приготви пред очите ни превъзходен омлет с шунка, домати и лук. Все още не усещах у себе си позитивно чувство за любов да не говорим, макар че Светлана се държеше така, както бих искала да се държат с мен. Но както изглеждаше, яденето и пиенето не бяха достатъчни. Какво още бих искала? Да се интересуват от мен! Ето защо се опитах да проявя интерес към Светлана: