Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

В този миг видях отражението на отчаяното си лице във водата и две мисли се стрелнаха през главата ми: „Защо косата ми винаги изглежда толкова зле?“ и „Дали пък аз да не съм човекът?“

Това беше идея, все пак на надлъж и нашир нямаше по-средностатистическо лице от мен.

Обърнах се към Исус и му заявих, че аз самата ще се заема с това доказателство. Заразправях надълго и нашироко за това, как вече изпълнявам един куп Божи заповеди и че до утре вечер ще се постарая да изпълня и останалите. Ще почитам и двамата си родители и никога повече няма да пожелавам нещата на ближните си. Исус търпеливо изслуша докрай моята словесна тирада, след което съвсем спокойно каза:

— Следването на десетте Божи заповеди не е достатъчно за един праведен живот.

О, Боже, да си имаш вземане-даване с Бог не било никак просто!

— Но какво още трябва да се изпълни? — попитах. — Предполагам, че нямаш предвид това, че ако някоя жена при свада ритне някой мъж в слабините, трябва да й се отреже ръката?

Исус се усмихна:

— Чела си Второзаконие?

Той ме смяташе за доста по-добре библейски подготвена, отколкото в действителност бях.

— Не се тревожи — рече Исус — не е нужно да се спазват всички правила, посочени в Библията. Просто човек трябва да живее в съгласие с Бога.

— Което в превод значи?

— Всичко, което трябва да знаеш, за да живееш праведно, съм го оповестил в моята Проповед в планината.

Проповед в планината. Майчице! Разбира се, че бях чувала за нея. Говорили сме за това в часовете по конфирмация на Гавраил, но поради моите силни любовни терзания през цялото време драсках в тетрадката си рисунки, на които моят бивш приятел биваше нападнат от десет бедствия по всички правила на изкуството — с особено удоволствие изобразявах как го ръфат скакалци. Ако сега ме попиташе някой за какво се отнася тази проповед в планината, нямаше да мога да отговоря, дори ако от това зависеше животът ми или както беше в случая, съществуването на света.

— Нали познаваш съдържанието на Проповедта в планината? — попита меко Исус.

Ухилих се малоумно.

— Не го знаеш?

Ухилих се още по-малоумно.

— Мислех, че познаваш Библията — каза Исус, вече подчертано строго.

— Нбллф.

Да кажеш пред Исус, че не познаваш Библията е точно толкова неприятно, колкото и това да признаеш пред баща си, че пиеш противозачатъчни, при това от две години, макар че си едва на шестнайсет. Но надмогнах себе си и храбро направих признанието:

— Ти… ти си прав. Нямам и бегла представа за какво си говорил там.

Преди Исус да успее да зяпне разочаровано, побързах да обясня:

— Но почакай, до утре вечер ще заживея по нейните правила и ти ще видиш, че ние, хората, имаме силата и способността сами да си изградим един по-добър свят.

Исус ми се усмихна малко унесено. Да не би моето ентусиазирано предложение да го беше впечатлило?

Или дори аз?

— Има ли нещо? — попитах предпазливо.

Някаква тръпка премина през Исус, той видимо се бореше със себе си и ми каза вече с твърд глас:

— Съгласен съм с предложението ти.

— Чудесно — отвърнах, но не бях сигурна, че наистина е чудесно. Само се надявах да не съм се надценила. От страх за малко да започна да се моля на Бог, но в последния момент си дадох сметка, че сега с Бог преследваме не съвсем едни и същи цели.

Ние с Исус стояхме мълчаливо един срещу друг. Така ми се искаше да прекараме тази вечер заедно, както беше вчера, но това не беше възможно, много, твърде много се беше случило междувременно. Вече никога нямаше да видя онзи Йешуа, който танцуваше салса.

С натежало сърце се сбогувах с него и ми се стори, че и на него не му беше лесно да се раздели с мен. Когато се прибрах вкъщи, най-напред изпитах облекчение, че баща ми не беше окачил на вратата моя снимка с надпис: „Достъпът забранен.“

Влязох вкъщи, видях, че момиченцето спеше на дивана във всекидневната и чух тихите стенания на баща ми и Светлана, които явно правеха секс. За миг си пожелах Страшният съд да настъпи веднага.

Ката се зададе откъм тоалетната. Преди да успея да я поздравя, чух как татко изстена, което малко прозвуча като цвилене на див кон.

— Ела в моята стая, там жребецът не се чува — предложи Ката.

— Значи там е великолепно кътче — отговорих и заедно с нея се скрихме в убежището на тишината. Но Ката изглеждаше някак разстроена.

— Има ли нещо? — попитах я.

— Аз… страх, ме е.

Сестра ми си призна, че се страхува? Изглежда наистина светът се беше побъркал.