Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— От какво? — попитах.

— Аз… аз вече нямам болки.

— Аз… аз мислех, че нямаш тумор.

— Напротив, имам.

Това беше като удар за мен.

— Но сега нямам никакви болки, сякаш туморът е изчезнал. И ужасно се страхувам.

— Понеже се надяваш, че е изчезнал, и се страхуваш да не се разочароваш?

— Не, защото скоро ще умра.

При първото появяване на тумора преди пет години в очите на Ката се четеше само борбеност, но това, което виждах сега, беше единствено страх. И точно това ме плашеше.

— Аз… аз не искам да… — каза тихо тя, без дори да произнесе думата „умирам“.

Прегърнах я. И тя действително ми позволи да я притисна до себе си.

Много въпроси се блъскаха в главата ми. Ако лекарите са открили тумора, защо тогава Исус не го видя? Или тя само си въобразяваше, че има тумор? Но защо да го прави? И защо Ката беше нарисувала комикса, който току-що видях на земята.

Защо сатаната се появяваше в комиксите на Ката? И защо се появяваше в мислите й? Да не би да се страхуваше, че ще отиде в ада? Та тя изобщо не вярваше в живота след смъртта? Да й кажа ли, че всъщност има такъв? И да поговоря с нея за Исус? Също и за това, което предстои? Или така ще й създам повече притеснения, защото тя е топ кандидат за вечния пъкъл?

Преди да успея да си отворя устата, усетих по бузата си сълза. Ката плачеше. За първи път я виждах да плаче като голяма. Това направо ми скъса сърцето. Притиснах я още по-силно до себе си и реших да не я товаря с безумието, което ме заобикаляше. Внезапно тя стана малката, а аз — голямата, която я закриля.

Щом Ката си легна, се прибрах в моята стая. Това, че тя отново беше болна, ме съсипваше, но не трябваше да се вайкам, а да пийна витамин В и да се надявам, че Исус ще може да я излекува. Но затова със сигурност трябваше да го убедя, че хората — в това число и Ката — заслужават още един шанс. Ставаше все по-рисковано.

Извадих от чантата си Библията и докато легнала търсех Проповедта от планината — тази Библия наистина имаше нужда от съдържание — се спирах на разни други пасажи, при което научих, например, че „Шеба“ не е само храна за котки и какъв точно грях е извършил Онан (в тази Библия имаше повече секс и крими сюжети, отколкото по RTL2). Когато най-накрая намерих проповедта, бях толкова развълнувана, че първо погледах телевизия — просто се страхувах от изискванията към мен, които щях да прочета там. По ARD мернах Флориан Силберайзен, който още повече ме изплаши. Ето защо изключих телевизора и се зачетох в думите на Исус. Проповедта беше един вид „The Best“ от неговото учение, тук беше и хубавата притча за безгрижието на птиците, която той ми разказа на първата ни среща — струваше ми се, че е минала цяла вечност оттогава. Разделих учението му на следните категории: 1) Мога да го спазвам без проблем; 2) Няма да е чак толкова лесно; 3) Ще бъде трудно; 4) Ще бъде дяволски трудно; и 5) Божичко!

В категории 1 и 2 обаче влизаха малко неща. Без проблем можех да изпълня само изискването му да не проклинаме. Пазенето от фалшиви пророци ми изглеждаше изпълнимо. И естествено, че нямаше да хвърлям перли на свинете — макар да предполагах, че това е пак някаква притча, която не разбирам сто процента.

По-трудно ми се виждаше да живея, без да се притеснявам за храна и пари. Бях толкова добра в това да се притеснявам, че ако имаше такава олимпийска дисциплина щях да получа сребърния медал, давайки лека преднина на Уди Алън. ( В най-добрия случай Мари би получила бронзов медал, отстъпвайки първенството на Уди Алън и Давид Зафир. Въпросът беше само кой ще бъде с първи, Уди или аз? — бележка на автора ). Не трябваше и да съм привързана към имуществото си, като за съжаление нищо не пишеше за възможни изключения, касаещи хубави, обувки, iPod-и и CD-та на Нора Джоунс. Но всичко това не беше нищо в сравнение с изискванията, които имаше Исус относно междуличностните отношения. На хора, които са причинили зло някому, трябва да им се дава. Или както Исус се изразяваше: „Ако някой иска да ти вземе ризата, дай му и палтото си.“ Изглежда това правило е намерило широк прием във финансовите институции.

Но се съмнявах, че мога да съм толкова всеотдайна. А и това, при кавга да подложиш и другата си буза, също не беше за мен — да не съм мазохистка. Вече истински проблематично ставаше положението по темата: „Не съди, за да не бъдеш съден.“ Това ми беше подхвърлила Светлана, която аз бях искала да екзекутирам. И тогава нямаше да ми помогне дори притчата на Исус: „Как можеш да кажеш на брат си «Чакай да извадя сламката от окото ти», като в същото време от твоето око стърчи греда.“ Макар и да знаех, че върху гредата в окото ми е издълбано името „Свен“, тоест в моя случай бях не по-малко виновна от Светлана, това не ми пречеше да й бъда бясна.