Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Най-после Исус бавно отвори уста, аз вече бях готова да чуя смъртната си присъда, но той каза само:

— Утре вечер заминава следващият кораб за Израел. Давам ти време до тогава.

Моят инстинкт „да се хвърля на врата му“ отново се надигна у мен. Но тъй като Исус със сигурност би изтълкувал негативно прегръдката ми, потиснах този си импулс.

После си дадох сметка с каква отговорност се бях нагърбила. Сега съдбата на човечеството се намираше в ръцете ми. Точно аз трябваше да спася света!

Жалко само, че нямах и най-бегла представа как щях да го направя.

Седях мълчаливо на мостчето с Исус и размишлявах над моята дилема. Може би трябваше просто да му покажа колко много са добрите хора на този свят. За жалост не се сетих за нито един, който да е истински благороден. Освен хора като Ганди, майка Тереза или Мартин Лутер Кинг, но всички те отдавна бяха мъртви и Исус със сигурност вече ги познаваше. Сигурно играеше с тях веднъж седмично по една изискана партия бридж или каквото там се прави горе на небето.

Хм, с какво ли наистина си уплътняват дългия ден на небето? И какво ще правят хората, когато идния вторник на земята настъпи небесното царство? Сигурно ще се молят на Бог. Но това едва ли ще успее да запълни целият им ден? Това се прави може би за около час, хайде от мен да мине, нека да са пет часа, ами останалата част от деня? Пък и ако човек и без това си е напълно щастлив, а точно такъв трябва да е в това небесно царство, значи ще му е все едно как прекарва времето си. Тогава ще може просто да си гледа облаците, да вдъхва мириса на цветята и по цял ден да си клати краката и въпреки това ще е напълно щастлив. Звучеше малко като да си постоянно напушен. Почудих се дали да не разпитам Исус за това, но се въздържах.

Може би трябваше да му посоча обикновени хора, които бяха добри, но за жалост в моето обкръжение не познавах никого от калибъра на Ганди. От друга страна повечето хора си бяха съвсем порядъчни. В Маленте нямахме диктатори, убийци или колцентър експлоататори. А за последно през средновековието е било подпалено едно съседно село. Но се съмнявах, че това ще е достатъчно. Не можех да кажа на Исус: „Виж какво, хората са заслужили да продължат да живеят, защото повечето от тях не са нито кой знае колко добри, нито пък само лоши, просто са си някъде по средата.“ Само че това ми се струваше твърде слаб аргумент срещу Божия план да раздели завинаги хората на добри и лоши. Въздъхнах дълбоко.

— Защо въздишаш? — попита ме Исус.

— Въздишам си — въздъхнах в отговор.

— Не знаеш как да ме убедиш — заяви Исус.

— Не, напротив, разбира се, че знам — отвърнах твърде неубедително.

— Не знаеш — усмихна се той, дружелюбно, почти с обич.

И все пак, тази усмивка ме ядоса, защото ме беше хванал на тясно. Много мразех, когато имам чувства към някой мъж, той да открие слабото ми място. Все едно дали Исус или някой друг.

— Ти ми се сърдиш — сега пък се изненада той.

— А ти си истински гений в откриване на очевидното — отговорих малко остро.

— Каква е причината за твоя гняв? — осведоми се Исус.

— Ами, повечето хора не са нито добри, нито лоши, просто са някъде по средата — обясних му, — но явно това не е достатъчно убедително за теб.

Той мълчеше и сякаш нещо обмисляше, очевидно не желаеше да се кара с мен. Най-после попита:

— Мога ли да ти направя едно предложение?

Погледнах го смаяно, нямаше и помен от гнева ми.

— Покажи ми, че тези хора, които според теб са някъде по средата, имат потенциала да станат добри и имат воля да се проявят като такива.

Хмм… беше мило, че го предложи. Но как да покажа на Исус, че хората имат потенциала и волята да станат добри? Трябваше ли да свикам пленарно заседание в Малентското читалище и да кажа: „Ей, хора, опомнете се и престанете с вашето постоянно прелюбодейство и укриване на данъци и, да ви кажа, на ваше място бих престанала да ругая толкова често.“

Така че, пак въздъхнах.

— Мога ли да ти направя още едно предложение? Попита Исус.

Кимнах.

— Покажи ми поне чрез един човек, че хората имат потенциала да станат добри.

Той наистина беше невероятно снизходителен към мен, чак оставяше впечатлението, че обезателно иска да го убедя. Сякаш наистина се съмняваше, че всичко това със Страшния съд е добра идея.

Значи, трябваше да посоча един човек като доказателство, това беше окей, може би щях да се справя. Но кой човек да взема? Ката? Едва ли, тя сигурно през цялото време ще се опитва да убеди Исус, че първо самият Бог трябва да докаже, че може да бъде добър. А баща ми? Е, точно в настоящия момент с него можем да си говорим толкова нормално, колкото и папата с производителите на презервативи. Мама също нямаше да е добра идея, та нали тя — така ми беше казала — живее с приятеля на Исус, пастор Гавраил, защото търси утеха. Или пък Светлана? Вероятно тя ще е благодарна, че Исус е излекувал дъщеря й. Може би дори ще е толкова благодарна, че ще се откаже да използва баща ми и аз ще мога да покажа на Исус, че тя има потенциала да бъде добра? Дали да не рискувам със Светлана? Да сложа съдбата на света в ръцете на жена, която бях нарекла уличница?