Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

И аз отблъснах този необикновен, страхотен мъж, защото Бог ми беше наредил. Е, не точно наредил, но можеше и така да се каже. Той беше предоставил решението на моята свободна воля. А аз бях взела решението си против собствената си воля.

Лиляна и нейната приятелка с гланца за устни избухнаха в смях, тъй като баща ми в опита си да им сложи кетчуп, се беше изпръскал целия с червен сос. Смехът на хлапетата не беше много приятен — ако трябва да съм честна, той звучеше като на малки хиенки, срещнали антилопа със счупен крак. Но се сетих за смеха на Мая и Марайке, който щеше да е много, много по-пленителен.

Защо не се борих за нашата любов?

Само защото бе нереалистична?

И Бог имаше нещо против нея?

Що за глупави аргументи бяха това, ако човек наистина обича?

Гавраил също не го беше еня за божествения регламент. Забелязах как видимо му стана кеф, когато майка ми постави ръката си в скута му така, както наистина не е прието да се прави пред хора. Щом Гавраил може да бъде толкова щастлив, без да следва предназначението си, защо да не може и Йешуа. Ако той наистина имаше чувства към мен — а бях убедена, че Йешуа е искрен — то той щеше да може да понесе и конфликта с Бог. И трябва! Човек не може да бъде вечно синчето на тати (мамино синче, или чието и да е синче), нали?

Погледнах часовника, Йешуа всеки момент щеше да тръгне за пристанището в Хамбург, за да се качи на своя кораб за Йерусалим. А може вече и да беше там и сигурно пееше псалми с проститутките и техните клиенти в „Мулен Руж“.

Ако продължавах да гледам втренчено чинията си, никога нямаше да го намеря.

И със сигурност никога нямаше да създам семейство.

Разбира се, знаех, че шансът за това бе горе-долу едно на 234 фантастилиарда. Но трябваше да се опитам да използвам този шанс. Ако Господ имаше нещо против, то тогава да ми беше отнел свободната воля! Или да не беше измислял проклетата любов.

Скочих от масата, обясних на татко, че тръгвам не защото не оценявам готварското му изкуство — макар и в него да дремеше потенциал за отключване на масово недоволство — изстрелях се от къщи и хукнах по брега на езерото в посока към пасторския дом. Тичах като Хари в „Когато Хари срещна Сали“. Но за жалост физическата ми подготовка стигна точно за четиристотин метра, после започнах да се задъхвам, след около седемстотин метра съвсем изгубих дъх и получих първите бодежи встрани — как по дяволите успяват хората в романтичните комедии да прекосят с тичане половината Ню Йорк? Е, те си имат режисьор, който монтира кадрите, а те тичат — колко да тичат — не повече от трийсет секунди. Да не говорим, че по правило не носят обувки с токчета, с каквито бях обута в момента. И ако все пак някоя жена носи такива, то тя докато тича ги събува, без междувременно да си изкълчи крака, и хуква боса през големия град, без да настъпи нито едно стъкълце или да налети на кучешко лайно.

Но аз не бях във филм, брегът беше пълен с кучешки лайна, стъкла, както и употребявани презервативи (малентските гимназисти наричаха този път „път към живота“), ето защо нямаше как да събуя обувките си. Понякога реалността може наистина да е много тъпа.

Измъчвана от бодежа встрани, се затирих нагоре по стълбата към дома на пастора. Когато стъпих на чакълестия път, видях как Йешуа излезе с багажа си от пасторския дом. Въпреки божата хукнах към него, задушавах се, задъхвах се, цялата плувах в пот, като се надявах, че потните петна под митниците ми няма да се забележат.

— Мари, изглеждаш така, сякаш си прекосила Синайската пустиня на бегом — каза учудено той.

Аз нищо не отговорих, просто бях ужасно щастлива, че Йешуа не беше заминал. Но той ни най-малко не изглеждаше зарадван, че сега стоях пред него. Тъкмо обратното.

— Моля те, махни се от пътя ми — заповяда ми той.

— Аз…

— Ти не вярваш в Бог — прекъсна ме той насред думата.

— Никога не съм казвала това — възразих и се опитах да лавирам. — Казах, че не вярвам достатъчно в Бог.

— Недостатъчното не е достатъчно — сряза ме той и мина покрай мен. Остави ме. Просто така.

Никой не можеше да ме оставя просто така! Дори и той!

Извиках горчиво след него:

— Я не ми се прави на настъпена наденица, ами ела да се разберем като двама възрастни!

Йешуа се обърна към мен и отвърна:

— Не разбирам как мога да бъда настъпена наденица.

— Това беше метафора — обясних нервно.

— По-скоро ирония — контрира ме Йешуа.

Хубава работа, помислих си, точно сега започна да разбира какво е ирония!