Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Центърът на града приличаше на една от онези военни картини, на които човек бързо превключва при прегледа на телевизионните програми, защото предпочита да види какво са приготвили в „Перфектната вечеря“. Къщите горяха, тълпата алчно ограбваше магазините, изпръсканите с кръв хора тичаха по улиците, а някакъв турчин преследваше един скинар, размахвайки огромен нож — е, да кажем, че последното не се среща кой знае колко често по телевизията. И преди да успея да се замисля дали не бих изгледала с удоволствие репортаж за съсечен скинар в новините, Исус отиде при един ранен мъж, който седеше до една канавка, имаше рана от удар под окото, с което вече не можеше да вижда, и мърмореше на себе си:

— Никога досега не е ми казвала, че не ме бива в леглото…

Йешуа седна до него, а мъжът се сепна, сякаш се страхуваше да не го ударят отново. Но Йешуа му каза:

— Не бой се.

После плю на земята, омеси със слюнката малко пръст и го втри под раненото око на мъжа. След това капна върху мястото малко от водата в шишето, което носеше със себе си, отми пръстта, раната, изпод което беше изчезнала, и мъжът отново можеше да вижда. Но това не беше всичко. Самото присъствие на Йешуа допринесе за това, хората, които се намираха на няколко метра около него да забравят своя гняв и необузданото си настървение. Тези лоши чувства се смениха с душевен покой. Мародерствата престанаха, както и актовете на насилие, а една жена върна на една майка детската количка, макар и последната да не се зарадва особено на това. Но не така добре се нареждаха нещата с моя душевен покой в този разпадащ се ад, понеже като вряла вода ме заля мисълта, че родителите ми планираха да отидат заедно с Гавраил, Светлана и децата до града да ядат сладолед. Исках да помоля Йешуа веднага да тръгнем да ги търсим, но той тъкмо спасяваше един полицай, на който нарушител на уличното движение беше отмъкнал кочана с актове (общо двеста на брой) и ги беше наврял в устата му, превръщайки в реалност широко разпространената фантазия на всички шофьори. На мен ми беше ясно, че Йешуа не може да изостави хората в нужда, само за да търси моето семейство, на което може би нищо му нямаше — при повече късмет, те може би още си седяха вкъщи и дъвчеха несмилаемото ястие на татко. Ето защо хукнах с болки в краката сама към сладкарницата. Пътем минавах покрай горящи къщи, мъже в женски дрехи и деца, които бяха нападнали един продавач на мобилни телефони. Чу се виене на сирената на една линейка и аз се зарадвах, че се появяват лекари, които ще помогнат на Йешуа. Но когато погледнах към линейката, забелязах, че тя се движи зигзагообразно и се носеше… право към мен! Замръзнах от ужас. Колата все повече се приближаваше, но не можех да се помръдна, колкото и моят мозък да крещеше на краката ми:

— Хей, вие малки набити диреци, размърдайте се!

Но смъртният страх беше блокирал връзката между мозъка и набитите диреци.

— Скоти, ще успеем ли?

— Става напечено.

— Колко напечено?

— По-напечено от врящ котел.

— Значи, дяволски напечено!

Вече виждах през предното стъкло шофьора, чието лице беше червено и подуто, и който се чешеше така настървено, сякаш се беше изринал по цялото тяло. Съществуваше ли изобщо такава алергия? И какво я беше предизвикало? Може би бананите, които лакомо тъпчеше в устата си? Можеше ли изобщо да види нещо през подпухналите си очи? И ако все пак можеше, не беше ли прекадено зает да се тъпче? Що за ужасно нещо го е накарало да откачи така?

Оставаха само няколко секунди, преди колата да ме връхлети и никак не ме утешаваше мисълта, че на местопроизшествието ще има линейка.

Тогава чух над себе си зловещото цвилене на горящите апокалиптични коне на ада. Погледнах нагоре, видях как ездачите се събираха горе в небето, при което успях да хвърля бегъл поглед на лицата им. За миг ми се стори, че познах… не, това не можеше да бъде!

Но самата мисъл, че може да съм видяла правилно, изпрати такава шокова вълна по тялото ми, че връзката между мозъка и краката отново се възстанови, последните чуха заповедта на мозъка:

— Скачайте, в противен случай целулитът ще е най-малкият ви проблем!

Мускулите на краката ми се напрегнаха за скок, колата беше само на няколко метра от мен и вместо да спре, шофьорът изсипа в устата си пакетче лешници, от което лицето му се поду още повече. Скочих колкото можах по-надалече, тоест по-малко от метър. Колата стана неконтролируема и се заби в един уличен стълб, на не повече от четирийсет сантиметра от мен.