Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Великолепна идея, Скоти, великолепна идея.

Аз цялата се разтреперих, носът ми се изпълни с остра миризма на сяра, а пушекът лютеше на очите ми, но Йешуа дори не мигна. Сатаната с жест го покани да седне на масата. Но Йешуа остана прав, само даде знак на Гавраил да ни изведе извън полесражението. Семейството ми, Светлана и децата побързаха да последват пастора, но аз останах на мястото си. Гавраил изтича към мен, хвана ръката ми и понечи да ме дръпне, но аз само казах:

— Нима да го изоставя.

За първи път Гавраил се усмихна гордо:

— Бях несправедлив към теб.

После изведе другите колкото се може по-бързо. На кървавочервения Мефистофел му беше все тая, явно беше сигурен, че рано или късно ще победи всички. Той се обърна към Йешуа и рече:

— Настъпи твоето време да се бориш. Войната започна.

За да илюстрира казаното, той посочи хаоса в малентската пешеходна зона, при което с отвратителната си опашка поднесе към устата си чашата с еспресо.

— Няма да се боря — отвърна Исус.

— Ти… ти няма да се включиш във финалната битка? — сатаната смаяно побутна встрани кафето си.

— Няма — отговори кротко, но твърдо Йешуа.

— Пак пробутваш номера с „Подавам и другата си буза“, а? — сатаната се опита да запази самообладание, тъй като се беше надявал на битка — и отказът на Йешуа го обърка.

— Бих се изразил по друг начин, но относно смисъла на думите ти, имаш право — съгласи се Йешуа.

Сатаната беше разколебан и аз трепетно се надявах той да е толкова объркан, че ей сега да вземе да прекрати целия този хаос… където няма противник, не може да се води война, нали?

Но сатаната се усмихна злобно, както само повелителят на ада може да се усмихне:

— Щом като е тъй, скъпи ми Исус, ще те унищожа и без да се съпротивляваш.

Ау, Боже, това с „обърни и другата буза“, изглежда невинаги сработва!

— Елате При Мен! — извика сатаната към небето и четиримата ездачи се спуснаха към нас, възседнали пламтящите си коне. Сега, когато се приземиха, най-после познах лицата им… единият от тях беше новият свещеник?

Другият беше… Свен???

Както и… Ката??????

А четвъртият ездач приличаше на мен.

Спрях да се питам какво означава всичко това. Бяха ми свършили въпросителните.

Ездачите препускаха от небето към пешеходната зона и тяхното намерение беше ясно: искаха да погубят Исус.

Ездачите се приземиха току пред краката ни. Конете пръхтяха, от ноздрите им излизаше адски огън и заедно с остатъка от сяра, която след преобразяването на сатаната още се носеше във въздуха, всичко това предизвикваше ужасно зловоние. Свен и новият свещеник видимо се радваха на предстоящата сеч, те не бяха на себе си от опиянение. За разлика от тях тази, която приличаше на мен, имаше празни студени очи и понеже знаех имената на четиримата апокалиптични ездачи и бях в състояние логично да ги комбинирам, установих: това е Смъртта. Това, че толкова приличаше на мен, по всяка вероятност не беше добра поличба.

Но страхът от моята собствена смърт беше напълно заменен от друго чувство, състраданието към Ката. Тя седеше на пламтящия си жребец, без дори да си опърли задника. Погледна ме с тъжни очи и ми прошепна със съкрушен глас:

— Той ме заплаши, че ще се мъча с този тумор за вечни времена… не съм достатъчно силна, за да се противопоставя… или да го изчистя… прости… ми…

Нямаше нищо за прощаване, аз я разбирах. Няма нищо по-лесно от това, да живееш според Проповедта от планината, ако си здрав, но ако си болен и туморът разяжда собственото ти тяло, с удоволствие ще продадеш душата си на дявола.

— И аз не бих била толкова силна — отговорих на Ката, при което на устните й заигра лека, едва забележима тъжна усмивка. Тя беше благодарна, че не я упрекнах.

Сатаната застана между нас:

— Надявам се, че няма да попреча особено на сестринската ви раздумка, ако сега заповядам да погубите Исус.

— Ще го направим с огромно удоволствие — каза Свен на Йешуа.

— Ти сам си си виновен — усмихна се садистично свещеникът с маратонките на Йешуа — ако ми беше дал толкова сила, колкото сатаната, никога нямаше да мина на негова страна, но ти винаги си ме изоставял. Дори тогава, когато в осми клас треньора по плуване ми каза пред момичета, че визуално осквернявам околната среда.

Йешуа не отговори, цялата му стойка и решителен поглед говореха, че у него няма и помен от страх. Сигурно по същия начин е стоял навремето пред Пипат Понтийски.

Смъртта беше единственият ездач, който се беше съсредоточил не върху него, а върху мен — любезност, от която никой не би бил поласкан.