Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Защо да го правя?

Въпросът ме учуди и аз се поукротих:

— Защото… защото обърках всичко…

— Така е.

— Но?

— Направи го от любов.

Нейната прекрасна добродушна усмивка съвсем стопи гнева ми.

— Да, така е… — потвърдих.

Усмивката стана още по-добродушна, още по-прекрасна и тогава Ема/Бог ми каза:

— Как бих могъл да те накажа? Нищо не ме прави по-горд от това.

Стоях напълно втрещена. Ема/Бог се огледа наоколо и накъдето погледнеше, светът се оправяше. Замръзналите хора престанаха да кървят, пламъците и димът изчезнаха, а запалените къщи пак станаха като нови, както и линейката и уличният стълб, в който се беше блъснала, дори лекарят от „Бърза помощ“ отново си изглеждаше като съвсем нормален човек. Ема/Бог погледна към сатаната и пламтящите коне и те се стопиха във въздуха. Също и Смъртта, чието изчезване посрещнах с облекчение. Ката, Свен и свещеникът с маратонките се озоваха седнали на една маса в сладкарницата, а пешеходната зона пак си изглеждаше като съвсем нормална пешеходна зона, ако се абстрахираме от това, че хората все още бяха неподвижни, като един от тях беше и Йешуа. Ема/Бог го погали с ръка по косата и тогава той също изчезна.

— Ще го видя ли отново? — попитах изплашено.

— Това зависи от него — отговори Ема/Бог и почувствах, че и тя се кани да изчезне.

— Имам още един въпрос.

— Питай.

— Защо има тумори?

— Или месечен цикъл? — усмихна се Ема/Бог.

Кимнах.

— Без раждане и смърт няма живот.

Додадох:

— Да, така е, но не може ли да се измисли нещо по-леко…? — но тя вече беше изчезнала.

В следващия момент животът по пешеходната зона отново продължи да тече така, сякаш нищо не се беше случило. Хората вече не мародерстваха по улиците, а пазаруваха, без да трошат стъклата на витрините. Сякаш всички напълно бяха забравили случилото се. Почти всички. Някогашните апокалиптични ездачи ме гледаха виновно и засрамено. За Свен и свещеника ми беше все тая, но не и за…

— Ката…

Отидох до нея, но тя стана и избяга, не можеше да ме погледне в очите. Понечих да хукна след нея, но Гавраил, който се беше приближил до, мен, ме задържа:

— Дай й време. Има нужда да осмисли нещата.

Кимнах, ангелът в оставка имаше право. Той също си спомняше за случилото се и застъпваше теорията, че всички, които са се докоснали до свръхестественото, никога няма да го забравят.

— Но… защо Бог отмени Страшния съд? — попитах го.

— Има само две обяснения — отговори Гавраил. — Или Бог отдавна е планирал всичко като един вид изпитание, както при Авраам и Йов…

— Авраам и Йов ли? — попитах.

— В крайна сметка Авраам не пожертвал сина си, макар да си е мислел, че волята на Бога е такава. Но после това се оказало само проверка на чистотата на сърцето му. А Йов, който понесъл цялата мъка, която Бог му изпратил, също само бил подложен от Всевишния на проверка. Най-накрая Господ го избавил от неговата ужасна болест и той отново можел да създаде семейство.

— Малко ми се губи връзката — казах объркано.

— Може би — каза Гавраил — Страшният съд и неговото пророкуване в Откровението на Йоан е само една химера, никога не е мислен сериозно, а само за да се разбере какъв е потенциала на човечеството. И този път избраният човек за проверката е не Авраам, не Йов, а ти, Мари.

Продължавах да не разбирам съвсем.

— Твоята любов възвърна вярата на Бог в хората.

Поех си дълбоко въздух, а Гавраил сякаш се подсмихна дяволито:

— Ах ти, героиня от Библията… кой да предположи?

Неговата теория, че всичко — Страшният съд, срещата ми с Йешуа, срещата на чаша чай с Бог — е било само тест за човечеството с мен като представителна извадка, ме изпълваше с тягостно чувство, поради което попитах:

— А… кое е другото възможно обяснение?

— Че си извадила дяволски късмет.

Късметът, ако изобщо го имаше, някак си не можех да го почувствам, след като Йешуа не беше при мен — щях ли изобщо някога да го видя? Сбогувах се с Гавраил и се отправих към обичайното ми място край езерото, без да имам каквато и да е надежда. Случи се обаче невероятното: Йешуа седеше на мостчето и гледаше водата, която спокойно се огряваше от слънцето. Бях страшно щастлива да го видя, седнах до него и заклатих краката си до неговите над водата. След като и двамата мълчахме известно време, той рече:

— Говорих с Бог.

Можех да го попитам дали теорията на Гавраил е вярна и наистина ли аз съм, така да се каже, пробната библейска боксова круша, но сега нещо друго беше много, много по-важно за мен: