Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Той ще ни разреши ли… — започнах, но после спрях, понеже твърде много се страхувах от отговора му. Щеше ми се да предложа на Йешуа да замълчи и през следващите векове просто да си седи така с мен на мостчето.

— Той предоставя бъдещето ни на нашата свободна воля — обясни Йешуа.

— Ти… ти… ти… аз? — запелтечих.

— Да, ти и аз, ако и ти искаш.

— Ти… ти… ти…? — сега пък имах предвид свободната воля на Йешуа.

— Да.

Беше просто неописуемо.

Той ме хвана за ръка и когато пръстите му докоснаха моите, каза:

— Ще стана смъртен като Гавраил.

— Смъртен? — попитах объркано.

— Ще се върна на земята като човек и ще живея тук до смъртта си.

Той наистина искаше да ми даде всичко, дори и своето безсмъртие. Беше страшно романтично. Най-романтичното, което някой мъж е искал да направи за мен.

И въпреки това не ми хареса.

— А-аа, това, с умирането, трябва ли и него да го има…? — осведомих се и отдръпнах ръката си.

— Да, само така ще мога и да остарявам — обясни Йешуа — представи си, че ти си на 97, а аз си остана на сегашната възраст…

— Тогава ще имам млад мъж, какво му е тук нередното? — прекъснах го.

— Но само така ще можем да водим нормален живот, да имаме деца и да създадем семейство.

— Семейство… — въздъхнах с копнеж.

— А аз ще изхранвам и двама ни като дърводелец.

Не знаех дали заплатата на един дърводелец стигаше за едно семейство, може би зависеше и от развитието на конюнктурата в строителството, но аз също можех да работя. И ако неговата свободна воля беше да бъде смъртен, то коя бях аз, че да се противопоставя на това?

В този миг един кестен ме удари по главата. Той бе дошъл откъм езерото, по-точно казано, от едно водно колело, в което Светлана возеше дъщеря си и нейната приятелка. Сега и двете имаха гланц на устните, смееха се звучно, но на мен винаги ми е било трудно да ги възприемам като миловидни. Йешуа обаче им се усмихна и аз отново си спомних за ада, как той беше помогнал на хлапетата и как бях мислила какво е казала някога Мария Магдалена.

Дълбоко натъжена вдигнах поглед към Йешуа.

— Какво ти е? — попита Йешуа и за първи път ми се стори, че долавям в иначе силния му глас нещо като страх.

Прошепнах тихо:

— Нашата свободна воля ни повелява да решаваме в наш ущърб.

— Сега… говориш по-объркано дори и от лудия от Гадара — каза Йешуа, при което започна леко да трепери. Беше ужасно да го гледам как трепери.

— Какво ти каза Мария Магдалена, защо не е можело да изживеете любовта си? — попитах.

Той помълча известно време, спря да трепери и най-накрая отговори с меланхоличен глас:

— Защото моята любов трябва да принадлежи на всички.

— Ето защо никога не бива да умираш — прошепнах едва чуто — не бива да оставаш и с мен.

Той не отвърна нищо на това. Защото бях права. Или по-точно Мария Магдалена е била права.

Никога не е приятно да разбереш, че бившата е била по-умна от теб.

Сега вече Йешуа престана да се бори за общо бъдеще с професия дърводелец. Неговата свободна воля последва предназначението му. И взе решение в наш ущърб.

А моята свободна воля се присъедини към неговата.

Понякога не е приятно, когато хората са на едно мнение.

Ние седяхме безмълвно и за последен път гледахме заедно езерото. Аз се борех със сълзите си, които бяха готови да рукнат. Срещу повечето спечелих, но една дръзка, ужасно напориста сълза, напусна окото ми и капна надолу.

Йешуа докосна с ръка бузата ми и попи сълзата с кротка и нежна целувка.

Спрях да плача.

С тази целувка той беше отнел цялата ми мъка. Също като епилепсията на малката Лиляна.

Исус ме погали още веднъж по бузата и каза:

— Обичам те.

После се стопи в летния ефир.

И аз отново бях сама на мостчето.

Така прекрасно не ме беше напускал никой мъж досега.

Ема Томпсън и Джордж Клуни седяха на пейката край езерото и хранеха патиците. Всеки път, когато някоя от тях изядеше отровен залък хляб от Клуни, Ема съживяваше животното, което много ядосваше Клуни. Но още повече го ядосваше факта, че явно е бил само инструмент в експеримента на Бог.

— Значи — попита най-накрая Клуни, когато забеляза, че губеше дори в борбата за патиците — вече няма да има Страшен съд?

— Човечеството е пораснало — отговори Ема.

— Но като цяло още не е перфектно.

— Никой възрастен не е такъв — подсмихна се Ема.

На Клуни не му беше забавно, през цялото си съществуване той се бе нахъсвал за финалната битка и сега изведнъж смисълът на съществуването му беше изчезнал. Може би така се чувстват всички безработни, които са били готови да продадат душата си, за да придобие животът им смисъл.