Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Денис и Свен пуснаха на воля своите нови свръхестествени сили. Не разбирах съвсем какво точно правеха, но когато ръцете им се протегнаха към Йешуа, той извика и цялото му тяло се напрегна. За момент в очите му проблясваше ту гняв, ту дори омраза, която се сменяше с настървение, но той все успяваше да озапти тези си чувства. Обстоятелство, което очевидно не се нравеше на сатаната. Той се обърна, вече не толкова арогантно ухилен към Ката и й заповяда:

— Помогни им!

Сестра ми предпочиташе да не се намесва, но както тя самата каза, беше твърде слаба, ужасът от вечния тумор я накара да се приближи с коня си към Йешуа. Внезапно старите му рани по ръцете и краката започнаха отново да кървят. Не знаех кое беше по-ужасно: да гледам как страда Йешуа или да гледам как страда сестра ми от това, че като ездач на име „Болест“ причинява на друг човек болките, от които преди страдаше тя, и от чието вечно мъчение тя самата толкова се страхуваше. Трябваше да я спра заради Йешуа, но също и заради самата нея. Застанах между ездачите и Йешуа, който едва се държеше изправен и само с последни усилия на волята успяваше да потисне виковете от болка.

— Ако искате Исус — казах им, — трябва първо мен да убиете.

Имах малка надежда, че Свен и Ката още изпитват чувства към мен дотолкова, че да се отдръпнат от нас. Йешуа направи слабо движение с ръка — той вече не можеше да говори, вътрешната му борба беше зловеща — но жестът беше ясен: трябваше да се спасявам. Той не искаше да се жертвам за него. Но аз останах на мястото си.

Ката дръпна коня си няколко крачки назад, тя не искаше да ме наказва с ужасни болести, в този миг нейната обич към мен беше по-силна от страха й.

— Нападай! — каза й сатаната.

Тя само поклати глава. Чак такава власт той нямаше над нея. Защото нейната обич към мен беше по-силна от страха. Тя все пак успя да надхитри сатаната.

Това изобщо не му хареса. Той посочи с навитата си опашка към Свен. Онзи не можеше да се противопостави на сатаната, а и ни най-малко не искаше, неговата омраза дълго го беше разяждала.

— Окей — каза ми той — с радост ще те убия.

Като чу това, Ката започна да трепери цялата. Йешуа също страдаше, но беше безсилен, благодарение на ездачите той се бореше с вътрешните си демони, които живеят у всеки човек. А ездачът, който приличаше на мен, само се усмихваше студено. Знаех, че сега ще умра. Не изпитвах страх. Само гняв. Към Бог. Защото Ката страдаше. Също Йешуа. И двамата щяха да страдат още повече, ако ей сега умра.

Ето защо извиках гневно към небето:

— Eloi, Eloi frika sabati!

И получих отговор:

— Това Означава: Боже Мой, Боже Мой, Кюфтетата Ми Не Струват.

Изведнъж цялата сцена наоколо замръзна, сякаш някой бе натиснал „пауза“. Никой не помръдваше, всички приличаха на статуи. Опашатият дявол гледаше сърдито Исус, който се беше превил от божа, огънят, който излизаше от ноздрите на конете, бе застинал във въздуха, дори и Ката беше престанала да трепери. Никой не издаваше гък, никой не викаше от божа, жажда или агресия. Изведнъж всичко беше утихнало.

Пълна тишина.

Единственото, което се чуваше, бяха съскащите пламъци на горящия трънлив храст, който сякаш от нищото се беше появил до мен.

— Eloi, Eloi, dharma, sabaliti! — нападнах го обвинително, надявайки се този път да съм налучкала правилните думи.

— А Това Означава: Боже Мой, Боже Мой, Не Им Е Лесно На Червата Ми.

— Много добре знаеш какво искам да кажа! — кипнах и ми идеше да изпразня цял пожарогасител в листата му.

— ИЗВИНЯВАЙ — отговори храстът и мигом се превърна в Ема Томпсън, която този път не беше облечена в рокля от XVIII век, а изцяло с дрехи от „Н& М“ — изглежда Бог не си падаше по хубавото облекло.

— Не съм те изоставил. Никога няма да изоставя нито един човек — отвърна Ема/Бог.

— Ами, я виж сина си — отговорих, трепереща от гняв.

Ема/Бог погледна съчувствено, дори състрадателно Йешуа, който беше застинал с изкривено от болка лице. После каза:

— Моят син не желае да има Страшен съд.

— Ако смяташ да ми вменяваш вина, задето съм го разубедила, тогава моля, както искаш! Аз дори се гордея с това!

— Вина ли? Е, ти си отговорна за това — рече Ема/Бог със спокоен тон.

— Тогава ме хвърли в шантавото си огнено езеро! — нахвърлих й се аз, вече от нищо не ме беше страх, нито от сатаната, нито от Бог, от никого!

— Да те изгоря ли? — попита Ема/Бог.

— Ако искаш ме превърни и в стълб от сол, ако ти доставя удоволствие — беснеех аз.