Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Изправих се, а това беше болезнено, понеже краката ми бяха ожулени. Едва превъзмогнала първия ужас, погледнах в кабината на шофьора. Шофьорът нямаше наранявания, поне не от злополуката, но иначе благодарение на алергичните отоци и маниакалното чесане той изглеждаше като някой, в чиято компания не би искал да бъде виждан дори Квазимодо.

Надявах се, че Йешуа скоро щеше да стигне до него и куцукайки продължих към сладкарницата. Трябваше да разбера дали моето семейство — добре, де, сега в него някак си включвах и Светлана заедно с дъщеря и — се намираше в опасност. По пътя си подминах една жена, която току скачаше върху слабините на мъжа си и викаше:

— Ей сега ще те стерилизирам!

Радвах се, че повечето агресивни хора не ми обръщаха внимание, понеже бяха заети със саморазправата помежду си. Беше цяло чудо, че още нямаше умрели, но явно беше въпрос на време. Тогава внезапно ми се изпречи един мъж в средата на петдесетте и каза:

— Предпочитам двайсетгодишна…

— В такъв случай очевидно сте закъснели при мен отговорих и исках да го подмина, но той ми препречи пътя.

— … но тях не мога да ги хвана.

— Да ги хванете?

— Но и ти не си за изхвърляне — установи той и от ъгълчето на устата му потече тънка слюнка.

— За разлика от теб — отвърнах и отново понечих да мина, но той пак не ме пусна.

— Харесват ми и закръгленки — рече той и ме хвана. Не знаех кое ме ядоса повече — че този тип ме докосна или че ме нарече „закръгленка“. Във всеки случай му отговорих:

— Тогава върви при някоя сумистка.

При което го ритнах в пищяла. Той извика, а аз се затичах толкова бързо, колкото ми позволяваха наранените стъпала и отмалелите крака. Слава Богу, че старият развратник също не беше от най-бързите. Нашето преследване през горящата пешеходна зона сигурно беше едно от най-мудните в историята. Най-накрая мъжът беше спрян от двама свидетели на Йехова, които искаха да поговорят на спокойствие с него за Бог и не приемаха „Не, благодаря“ за отговор.

Продължих към сладкарницата, където заварих двете момиченца да се бият в насипания пясък до масите отвън, драскаха се и се хапеха, защото Лиляна непременно искаше да има гланца за устни на приятелката си. Мама Светлана не се впечатляваше от това, тя беше твърде заета да обхожда с една бутилка Пилигрино с нащърбено гърло разни мъже, виждайки във всеки един от тях потенциален клиент, докато баща ми душеше майка ми и й крещеше:

— Двайсет години бях нещастен заради теб!

Тъкмо понечих да ги разтърва, когато видях Гавраил да стои на покрива на четириетажната къща отсреща. Беше разперил ръце, сякаш искаше да полети. Той беше човек, но някак си у него се бе възвърнал неутолимият копнеж отново да полети, макар и за летенето да му липсваше нещо много съществено — криле. Направо не знаех на чии действия по-напред да попреча: на биещите се деца, на превъртялата Светлана, на душащия ми баща или на потенциалното бъдещо размазано петно върху тротоара. В този миг пристигна Йешуа и реши въпроса. С кротки думи той убеди Гавраил да се махне от ръба на покрива, е едно докосване с ръка потуши гнева на баща ми и този на Светлана и накара двете момичета да си поделят гланца като сестри:

— Събирайте не земни съкровища, а събирайте небесни съкровища, понеже твоето съкровище е там, където е и сърцето ти.

Докато казваше това, очите му бяха пълни с любов към хората. И аз изведнъж разбрах какво е било това, което Мария Магдалена му е казала някога. Сигурно са били думите…

— Колко време да те чакам да дойдеш!

Не, това не бяха нейни думи.

— Сега ще повикаш ли целия си ангелски сонм, за да помогнат да се справим?

Естествено, че и това не е казала.

Обърнах се и видях на една маса да седи черна жена, която с наслада отпиваше от своето еспресо и гледаше подигравателно Йешуа. Тя приличаше на Алиша Кийс, от която Ката беше във възторг. Ката? Нима това там горе беше тя… не, това не може… това не бива да е истина!

— Отдавна не сме се виждали, Исус — каза соул дивата, която естествено не беше никаква соул дива.

— За последно се видяхме в Юдейската пустиня, когато ти се опитваше да ме изкушиш — отговори Йешуа на жената.

— Но ти се оказа дяволски костелив орех — ухили се Алиша, щракна с пръсти и се превърна в отвратително червено създание с рога и копита, като герой от куклен театър… ако го е измислил Стивън Кинг.

— Скоти?

— Да, капитане?

— И аз напускам.

— Какво ще кажете двамата с вас да станем земеделци?