Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Повече не можех да се самозаблуждавам, че мъжът до мен не е Исус. Това много ме натъжи. А толкова ми се искаше да мога да продължа да се самозаблуждавам.

Йешуа погледна към утринния здрач и кимна:

— Да, вечерта е към края си.

Стори ми се, че усетих тъга в гласа му.

Той леко топна краката си във водата.

— Как… как си издържал на тази болка? — попитах. Това ме интересуваше твърде много, за да мога да мълча.

Йешуа продължаваше да гледа втренчено небето, просто не му се говореше за това. А аз, тъпата крава, май наистина бях прекрачила някаква граница с тези въпроси. И тъкмо отново да се ударя по главата, Йешуа отговори:

— Моята вяра в Бог ми помогна да понеса всичко.

Този отговор прозвуча малко декламаторски и заучено, за да бъде самата истина.

— През цялото време ли си вярвал в Бог, въпреки мъченията? — продължих да разпитвам.

Той мълчеше. Очевидно размишляваше. Най-после отговори е меланхоличен тон:

— Eloi, Eloi, lema sabachthani.

— Моля? — попитах изумено.

— Псалм от Давид — отговори той.

— Аха… — смотолевих. Естествено, не разбрах нито една дума. Но очевидно този псалм не беше свързан с голия танц на Давид.

— Това означава: Боже, Боже, защо ме изостави? — каза тихо Йешуа.

— Това… това… звучи тъжно — казах.

— Извиках това на кръста, преди да умра. — Сега очите му бяха изпълнени с болка.

В този миг отново ми стана много жал за него. Безкрайно жал. Толкова много, че отново протегнах ръката си към неговата. Този път той не я отдръпна. Внимателно докоснах ръката му. Той все още не я отдръпваше. После я хванах, здраво.

Така седяхме там — Йешуа и аз — ръка за ръка, мълчаливо, на мостчето и гледахме изгрева над Малентското езеро.

Сатаната отдавна не беше изпитвал онова познато, подобно на огън въодушевление. Най-после финалната битка щеше да настъпи. Внезапно животът отново придоби смисъл.

Най-напред той реши да се заеме с хората, на които смяташе да даде свръхестествена сила, като така ги превърне в свои апокалиптични ездачи. На първо място в неговия списък с кандидати под името „Война“ стоеше 43-тият американски президент, който тъкмо в този момент скучаеше в своята резиденция в Кенебънкпорт. Като втори ездач от списъка, с името „Болест“ се мъдреше един кардинал, който обясняваше на африканците, че е изключително добра идея да се въздържат от употребата на презервативи. А за ездача „Глад“ сатаната избра онзи топ модел, която правеше кастинг шоута, на които внушаваше на кльощавите момиченца, че са разплути мазни чудовища.

Четвъртият ездач, Смъртта, него нямаше нужда да го избира, тъй като той си работеше от самото сътворение на света. Сатаната реши да го потърси, когато му дойде времето. Освен Бог, Смъртта беше единственото същество, което той не обичаше да среща в тъмното.

Само че сатаната не беше съвсем доволен от списъка с кандидати. Трябваше да си намери най-добрите последователи, само тогава можеше да спечели срещу Бог. Победата беше важна, тъй като това щеше да е последната битка за съдбата на човечеството. А сатаната беше аутсайдерът, защото до този момент Всевишният все някак успяваше да бъде с един нос (образно казано, разбира се) преднина. Така замислен, той се настани на една пейка в парка край Малентското езеро, до една жена, която рисуваше.

— Правите ми сянка — възнегодува жената.

Той пусна в действие своята усмивка:

— Но аз съм Джордж Клуни.

— Приличате на него, което може само да ви радва. Но не си въобразявайте кой знае какво — отвърна жената. — Пък и аз съм лесбийка.

После му даде да разбере, че трябва да се разкара.

Сатаната от край време си падаше по жени със силна воля. Доставяше му удоволствие да сломява тази воля. Той съзнаваше, разбира се, че го прави от завист. Да, той завиждаше на хората за тяхната свободна воля. Какво не би направил, за да имаше и той такава? Тогава щеше да пъхне ключа от ада в ръката на някой долен демон и да се отправи към някой самотен южен остров. Без да се нервира на хората, с техните помисли, ламтежи и грехове. Повече нямаше да му се налага да изслушва странни сексуални фантазии, за осъществяването на които някой бе готов да продаде душата си… сигурно щеше да е като в рая.

Той се окопити, трябваше веднага да спре с тези мечти, така или иначе, нямаше свободна воля и се налагаше да следва предназначението си, а то сега му повеляваше да събира бойци за финалната битка. Тогава погледът му попадна върху скицника на жената и той разбра, че тя рисува комикси.