Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Жаден ли си? — попитах.

— Искаш да пийнем по още едно вино?

— По-скоро си мислех за по едно мохито.

Поръчах на бара две питиета и бях почти сигурна, че това няма да се изтълкува като опит за изкушаване на един месия да премине към тъмната страна. Едно мохито едва ли щеше да го събори предвид количествата вино, които бе в състояние да понесе неговото полубожествено кръвообращение. След като се осведоми как се отпива покрай малкото чадърче, в порив на истинска наслада той заяви:

— Това наистина е много вкусен заместител на виното.

Йешуа — така де, можех отново да го наричам Йешуа — придружи думите си с широка усмивка. От минута на минута настроението му се подобряваше. Аз наблюдавах множеството, което изпитваше огромно удоволствие от това да танцува на горещите ритми. Дали да не поканя Йешуа? Защо не? Та нали сега той е човек!

Събрах цялата си смелост и с биещо до пръсване сърце, го попитах:

— Ще танцуваме ли?

Той се намръщи.

— Хайде.

— Аз… аз никога през живота си не съм танцувал.

— Тогава цар Давид те е превъзхождал в някои отношения — усмихнах се аз леко предизвикателно.

— Това не са песни за прослава на Бога — започна да се колебае той.

— Но не са и за прослава на дявола.

Йешуа преценяваше аргумента и докато все още се колебаеше, просто го издърпах на дансинга.

Това вече напълно го шашна. Да е шашнат, също му отиваше. Обгърнах хълбока му, той прие това, вече твърдо решен да вземе участие във всичко. После започнах да го влача из дансинга. Признавам, че в началото беше малко тромав. Мъж, какво да се прави. Препънахме се и се блъснахме в друга танцуваща двойка, която високо възнегодува:

— Не можете ли да внимавате? — каза ядосано мъжът, който беше облечен като Антонио Бандерас.

— Затваряй си устата или той ще те изсуши — усмихнах се дяволито и продължих да мъкна Йешуа.

— Никога не бих направил това… — запротестира той, но аз го прекъснах:

— Някой път ще те открехна на това какво е ирония.

После продължих да го мъкна. Междувременно той ме настъпи по крака.

— Ау! — извиках.

— Извинявай. — За него това беше истински неловко.

— Няма нищо — отвърнах и наистина го мислех сериозно. Дори приех настъпването много добре. Благодарение на него съвсем забравих, че си имам работа с не съвсем обикновен човек.

Бавно, но сигурно влязохме в общ ритъм. Йешуа все по-рядко ме настъпваше и най-накрая започнахме да се движим като едно цяло. Като едно не особено добре танцуващо цяло. Но все пак като цяло.

С никой мъж досега не се бях носила така хармонично из дансинга. Сега за мен той отново си беше Йешуа, дърводелецът с чудния глас, невероятните очи и… осмелих се да си помисля и това… страхотния задник.

Ние танцувахме салса. И меренге. Дори и едно танго. И макар че не гледахме много къде стъпваме и току отнасяхме по някой разгневен поглед, придружен от неизменното: „Какво се мотаят тук тези дърти флегми?“ — на мен ми беше хубаво. Невероятно хубаво. Също и на Йешуа. И то как!

Между два танца той ме погледна сияещо:

— Не предполагах, че натоварването на тялото, което не е свързано с работа, може да доставя такова удоволствие. — После допълни много по-сериозно: — И че е толкова хубаво просто да бъда Йешуа.

След като клубът по салса хлопна кепенците, се отправихме към езерото, за да видим изгрева. Вечерта беше минала така страхотно, че ми се щеше програмата да е пълна! Ако трябва да съм точна: за мен това беше най-страхотната вечер от години.

Седнахме на мостчето. Да, имахме си вече нещо като наше място. Романтично местенце, което беше идеално за наблюдаване на изгрева… и за първа целувка… такава хубава, нежна целувка… Боже мой! Сега не биваше да мисля за такива неща! Всъщност, никога! За наказание сама се пернах по главата.

— Какво има? — попита Йешуа, объркан от саморазправата.

— Нищо, нищо, просто някакъв комар… — отговорих престорено.

Йешуа понечи да охлади краката си в езерото и си събу обувките. Тогава видях, че има следи от рани по ходилата му.

Хлъцнах. Някога там са били забивани пирони.

— Сигурно ужасно е боляло — изтръгна се неволно от мен.

Йешуа ме погледна строго. Бързо извърнах поглед. Някаква граница ли бях прекрачила?

— Нали щях да съм си Йешуа — напомни той.

— Вечерта… вечерта е към края си — отговорих. След тази гледка вече с мъка успявах да прогоня от мислите си картините от филма на Мел Гибсън за разпъването, които — на всичкото отгоре — биваха озвучавани в главата ми със саундтрака на „Исус Христос суперзвезда“.