Ю Несбьо - Спасителя

Туре Бьорген сбърчи нос. Някакъв мирис сложи край на размислите му. Дано не идва от кухнята, мина му през ума. Обърна се.

— Hello again 44 44 Hello again (англ.) — Здравей отново. — Б.пр. — поздрави го мъжът.

Ако Туре Бьорген не се отличаваше с професионализъм, щеше да изгледа госта неодобрително. Освен че бе облечен в безвкусно синьо яке, явно последна мода в наркоманските среди, мъжът не се бе бръснал от няколко дни, очите му бяха зачервени, и вонеше на писоар.

— Remember me? At the men’s room. 45 45 Remember me? At the men’s room. (англ.) — Помниш ли ме? Видяхме се в мъжката тоалетна. — Б.пр.

Отначало Туре Бьорген помисли, че са се засекли в Men’s room — известен нощен клуб в Осло — и чак впоследствие разбра, че мъжът говори за тоалетната. Постепенно се сети кой е. Всъщност го позна по гласа. Боже, какви поражения е в състояние да нанесе на мъжката външност едно денонощие без задължителните за съвременния мъж ножче за бръснене, душ и осемчасов сън.

Вероятно под влияние на неколкоминутното замечтано състояние, от което го изтръгна гостът, Туре Бьорген изпита две съвсем различни емоции в следната последователност: първо усети сладостта на плътското желание. Мъжът дойде отново в ресторанта явно защото флиртът и краткият, но интимен физически контакт между тях му бе харесал. После обаче пред очите на Туре изплува споменът за потопения в течен сапун пистолет в ръката на непознатия и за думите на полицая, отбил се в „Бискит“: мистериозният посетител вероятно е извършил убийството на клетия войник от Армията на спасението.

— Търся си място, където да отседна — осведоми го мъжът.

Туре Бьорген примига два пъти. Направо не вярваше на очите си. Та той стоеше пред заподозрян за зрелищно убийство! Отдавна трябваше да си е плюл на петите с викове „полиция“. Освен това инспекторът му съобщи, че хората, съдействали на полицията да арестува убиеца, ще получат щедра награда. Бьорген погледна към дъното на ресторанта, където оберкелнерът разлистваше книгата с поръчките. Защо усещаше това необяснимо вълнение, тази сладостна тръпка в слабините, която се разлива по цялото му тяло и му пречи да си събере мислите и да даде на мъжа смислен отговор?

— Само за една нощ — уточни гостът в синьото яке.

— Днес съм на работа.

— Ще почакам.

Туре Бьорген го изгледа. Осъзнаваше, че е пълна лудост, но мозъкът му вече бе решил как едновременно да задоволи желанието си за лудории и да реши финансовото си затруднение. Преглътна и се отпусна върху другия си крак.

Хари измина тичешком цялото разстояние от перона, където слезе от влака, до Главното полицейско управление в квартал Грьонлан, качи се с асансьора до Отдела по грабежите и се втурна по коридорите на House of Pain, стаята за преглеждане на видеозаписи.

В тясното помещение без прозорци го посрещна тъмнина и задушен въздух. Хари чу как пъргавите пръсти на Беате играят по клавиатурата.

— Какво виждаш? — попита той силуета, очертаващ се върху фона от трепкащи кадри на екрана, разположен на по-късата стена.

— Нещо изключително интересно — отвърна Беате Льон, без да се обръща.

Макар да не виждаше лицето й, Хари беше сигурен, че очите й са зачервени. Познаваше начина й на работа: взира се часове наред в екрана, докато превърта напред и назад, спира, фокусира, уголемява, запазва. В повечето случаи сама не знае точно какво търси или какво точно вижда, но House of Pain беше нейната запазена територия.

— Което ще хвърли светлина върху много неща — додаде Беате.

— Целият съм в слух.

Хари започна да търси опипом в мрака къде да се настани, удари си прасеца в близкия стол, изруга и седна.

— Готов ли си?

— Давай.

— Добре. Запознай се с Христо Станкич.

На екрана се появи мъж пред банкомат.

— Сигурна ли си?

— Не го ли позна?

— Познах синьото яке, но… — Хари усети колебанието в гласа си.

— Чакай малко.

Мъжът на екрана пъхна кредитна карта в банкомата. Обърна лице към камерата и направи гримаса. Пресилена усмивка, от онези физиономии, които изразяват противоположната емоция.

— Тук разбира, че устройството няма да му даде пари.

Мъжът на екрана натисна няколко бутона и накрая удари с юмрук по клавиатурата на банкомата.

— А тук — че няма да си получи картата — поясни Хари.

Мъжът продължи да се взира в екрана на банкомата. После си повдигна ръкава, погледна си часовника, обърна се и изчезна.

— Каква марка е часовникът му? — попита Хари.