Ю Несбьо - Спасителя

— Или са го уволнили от работа, или жена му го е напуснала.

— Доколкото ми е известно, още не са ме изритали — засмя се тихо Мьолер. Раменете му се разтресоха, но не се чу звук.

— Да ме би Кари… — Хари млъкна, защото не знаеше как точно да се изрази.

— Тя остана в Осло с децата. Всъщност се бяхме разбрали така още преди да замина.

— Какво?

— Децата ми липсват, разбира се. Но ще се оправя. Това е просто… как се казва… преходна фаза? Е, има и по-подходяща дума. Транс… не…

Бярне Мьолер отпусна глава над халбата.

— Ела да се поразходим — предложи Хари и махна на сервитьора да донесе сметката.

Двайсет и пет минути по-късно Хари и Бярне Мьолер стояха под бергенския дъжд до парапет на връх Фльойен и се взираха в низините, където би следвало да се намира Берген, в момента забулен в гъста мъгла. От центъра дойдоха с въжена железница. Стените й приличаха на разрязан по диагонал сладкиш.

— Затова ли дойде да живееш тук? — попита Хари. — Защото с Кари се разделихте?

— Слуховете за валежите в Берген не са изобщо преувеличени.

— Алкохолът няма да ти помогне, шефе — въздъхна Хари. — Само ще влоши положението ти.

— Това е моя реплика, Хари. Как се спогаждате с Гюнар Хаген?

— Горе-долу. Голям философ е.

— Не го подценявай, Хари. Умее не само да философства. Гюнар Хаген е бил седем години в Специалния отряд на армията.

— Нима? — изненада се Хари.

— Да. Преди малко го научих от началника на криминалната полиция. Повикали го да се присъедини през 1981-а, когато създадоха отряда с цел да защитава нефтените платформи на Норвегия в Северно море. Понеже службата му е секретна, не фигурира в автобиографията му.

— Специалният отряд на армията — повтори Хари и усети как леденостудените дъждовни капки се просмукват през якето му. — Чувал съм, че от войниците там се изисква нечовешка преданост.

— Отрядът е като братство — кимна Мьолер. — Никой външен не може да проникне там.

— Знаеш ли имената на други членове?

Мьолер поклати глава. Вече като че ли съвсем изтрезня.

— Какво става с разследването? Периодично получавам вътрешна информация.

— Дори не разполагаме с мотив.

— Мотивът е свързан с пари и с алчност — изкашля се Мьолер. — Престъпникът живее с илюзията, че нещата ще се променят, ако забогатее; че самият той ще се промени.

— Пари значи. Може и да си прав — колебливо кимна Хари.

Мьолер плю презрително към потъналия в сива мъгла град пред тях.

— Намери парите и ги проследи. Винаги отвеждат към отговора на загадката.

За първи път Хари чуваше Мьолер да говори с такава осъзната горчивина за живота, сякаш съжаляваше, задето опитът го е научил на толкова много неща.

Хари си пое дъх и рискува:

— Шефе, знаеш, че не мога да говоря със заобикалки. Затова ще карам направо. С теб сме от хората, които нямат много приятели. Може да не ме смяташ за свой приятел, но не отричай колко сме близки.

Хари погледна Мьолер в очакване на реакция. Напразно.

— Дойдох, за да ти помогна с каквото мога. Искаш ли да поговорим или…

Никакъв отговор.

— Все едно, шефе. Така или иначе съм тук.

Мьолер погледна към небето.

— Знаеш ли, че жителите на Берген наричат тези места „планини“? Всъщност са прави. Това са си планини. По тези места, отдалечени само на шест минути с въжената железница от центъра на втория по големина град в Норвегия, все още има хора, които изгубват пътя и умират. Не ти ли се струва странно?

Хари сви рамене. Мьолер въздъхна:

— Дъждът няма да спре. Хайде да се връщаме с ламаринения влак.

В града се отправиха към стоянката за таксита.

— Най-натоварените часове още не са започнали. За двайсет минути си на летището.

Хари кимна. Не бързаше да се качва. Якето му вече бе прогизнало.

— Виж при кого ще те отведат парите — настоя Мьолер и го потупа по рамото. — Направи каквото трябва.

— И ти, шефе.

Мьолер му махна за довиждане и тръгна. Хари се качи в таксито и извика нещо. Мьолер се обърна, но уличното движение заглуши думите. Докато минаваха през площад „Данмарк“, Хари си включи телефона. Съобщение от Халвуршен да му върне обаждането. Хари набра номера му.

— Разполагаме с кредитната карта на Станкич. Снощи малко преди полунощ един банкомат на площад „Юнгсторге“ глътнал картата и не му я върнал.

— Значи Станкич се е връщал оттам, когато щурмувахме стаята му в приюта.

— Да.

— „Юнгсторге“ се намира доста далеч от приюта. Отишъл е да изтегли пари оттам, защото се е опасявал, че ако проследим картата, ще се досетим къде е отседнал. Явно спешно се нуждае от пари.