Ю Несбьо - Спасителя

— Някога били ли сте в Загреб? — попита Хари. — Или в Хърватия?

Юн поклати глава.

— Най-далечното ми пътуване извън страната е до Швеция и Дания. Ходих там като дете.

— Познавате ли хървати?

— Само хърватските бежанци, които подслоняваме.

— Мм. Полицаите обясниха ли ви защо ви настаняват точно тук?

Юн вдигна рамене.

— Казах им, че имам ключ за апартамента на брат ми, а и нали тук вече не живее никой…

Хари прокара ръка по лицето си.

— На бюрото имаше компютър — отбеляза Юн.

— Иззехме го за анализ.

Хари стана от стола.

— Нима вече тръгвате?

— Налага се да замина спешно за Берген.

— Разбирам — кимна Юн с празен поглед, насочен в нищото.

На Хари му се прииска да сложи окуражително ръка върху отпуснатите тесни рамене на младия мъж.

Влакът за летището закъсня. За трети пореден път. „Заради неочаквана повреда“, гласеше лаконичното незадоволително съобщение по високоговорителите. Йойстайн Айкелан, таксиметров шофьор и единствен приятел на Хари от детските години, веднъж му обясни, че устройството на електродвигателя е съвсем елементарно и дори малката му сестра би се справила с него. Ако обаче за един ден техническите щабове на Скандинавските аеролинии и на Норвежките държавни железници си сменят местата, влаковете ще се движат по разписание, а самолетите ще катастрофират. Хари предпочиташе статуквото да не се променя.

След като излязоха от тунела преди Лилестрьом, се обади на директния телефон на Гюнар Хаген.

— Хуле съм.

— Разбрах.

— Дадох нареждане Юн Карлсен да се намира под денонощна охрана, а не да бъде преместен от болницата в Юлевол.

— Второто го решава медицинският екип, а първото — аз.

Хари преброи три къщи по побелелите поля и чак тогава отговори:

— Вие ми възложихте да ръководя това разследване, Хаген.

— Разследването — да, но не и бюджета, предвиден за извънредно работно време. Би трябвало да знаеш, че средствата отдавна са изчерпани.

— Юн Карлсен е изплашен до смърт. А вие го настанявате в апартамента на брат му — предната жертва на убиеца, за да спестите няколко хилядарки на ден за хотелска стая.

По уредбата съобщиха следващата спирка.

— Лилестрьом — изненада се Хаген. — Хуле, да не пътуваш във високоскоростния влак за летището?

Хари изруга наум.

— Ще отскоча за малко до Берген.

— В работно време?

Хари едва успя да преглътне.

— Връщам се следобед.

— Човече, полудя ли? В момента всички ни гледат под лупа! Журналистите…

— Наближаваме тунел — прекъсна го Хари и затвори.

Полека-лека Рагнхил Гилстрюп се разбуди от сънищата си. Стаята тънеше в сумрак. Разбра, че е сутрин, но не й стана ясно откъде идва звукът. Приличаше на звук от голям механичен часовник. В спалнята им нямаше часовник. Обърна се на другата страна и подскочи от уплаха. В полумрака видя голяма фигура, застанала неподвижно до краката й. Мъжът я гледаше.

— Добро утро, скъпа.

— Мадс! Стресна ме.

— Ами?

Отворената врата на банята и капките вода, които падаха върху паркета с равномерния звук на тиктакащ часовник, й подсказаха, че току-що си е взел душ.

— От много време ли стоиш при мен? — тя придърпа нагоре завивката.

— Защо питаш?

Сви рамене, но остана изненадана, че й отговаря с въпрос: весело, почти заядливо, с лека усмивка. Обикновено Мадс не се държеше така.

Протегна се и се прозина. Сама усети колко неестествено го направи.

— Кога се прибра снощи? — попита тя. — Не те усетих.

— Да, защото спеше като ангел.

Пак същата усмивка. Погледна го по-внимателно. През последните месеци се промени доста. Мадс поначало си беше елегантен, но от известно време изглеждаше още по-атлетичен и силен. А и стойката му не беше същата: вече не ходеше прегърбен. Рагнхил не изключваше вероятността съпругът й да си е намерил любовница, но това не я тревожеше особено. Или поне така си мислеше тя.

— Къде ходи снощи? — попита тя.

— Вечерях с Юн Петер Сисенер.

— Борсовия посредник?

— Да. Според него има изгледи пазарът да се съживи и цените на недвижимите имоти да скочат.

— Нали задължението да обсъждам ситуацията с него е мое?

— Да, но аз обичам да съм в течение.

— Нима аз не ти предоставям достатъчно информация, скъпи?

Изгледа я продължително. За първи път, откакто се познаваха, Рагнхил усети как кръвта нахлува в лицето й.

— Изобщо не се съмнявам, че ме осведомяваш за най-важните неща, съкровище.

Той влезе в банята. Рагнхил чу как пусна крана.