Ю Несбьо - Спасителя

Петима души го гледаха умолително да ги приеме възможно по-скоро. Изключение правеше само мъж, седнал в ъгъла. Спеше с отворена уста, опрял глава о стената. Синьото яке и острата миризма на престояла урина, която лъхаше на талази, бяха сигурни признаци, за пациент с наркозависимост. Също толкова сигурно беше, че този тип ще се оплаква от болки и ще поиска рецепта за обезболяващи.

Матиас се приближи до него. Сбърчи погнусено нос. Разтърси го и бързо се отдръпна, защото знаеше от опит, че голяма част от зависимите имат изграден механизъм за отреагиране, придобит след дългогодишен горчив опит с улични бандити, които им отмъкват дрогата и парите: когато някой ги побутне, те замахват да го ударят с юмрук или да го пронижат с нож.

Мъжът отвори очи и погледна Матиас с изненадващо адекватен вид.

— Какви оплаквания имате? — попита лекарят.

По принцип той задаваше подобен въпрос на пациента, когато двамата останат насаме, но на Матиас, капнал от умора, му бе дошло до гуша наркомани и пияници да му крадат от времето, което би могъл да посвети на другите си пациенти.

Мъжът се загърна в якето си, без да отговори.

— Ехо! Кажете ми защо сте тук.

Мъжът поклати глава и посочи един от хората в чакалнята, сякаш за да обясни, че не е негов ред.

— Това не е приют. Не можете да спите тук. Напуснете чакалнята веднага.

— I don ’I understand. 42 42 I don’t understand. (англ.) — Не разбирам. — Б.пр.

— Leave — настоя Матиас. — Or I’ll call the police. 43 43 Leave. Or I’ll call the police. (англ.) — Напуснете. Иначе ще повикам полиция. — Б.пр.

Матиас установи с изненада, че едва се сдържа да не издърпа смърдящия наркоман от стола. Останалите пациенти се обърнаха към тях.

Мъжът кимна и стана бавно. Матиас изчака стъклената врата да се затвори.

— Браво на вас! Такива хора не бива да се допускат в лечебните заведения — обади се глас зад гърба му.

Матиас кимна, но мислите му витаеха другаде. Може би не й повтаряше „обичам те“ достатъчно често. Сигурно причината се крие точно там.

В седем и половина пред стая 19 в отделението по неврохирургия все още цареше мрак. Полицай Странден се взираше в празното, застлано с нови чаршафи легло, където досега бе лежал Юн Карлсен. Само след няколко часа нов пациент щеше да заеме неговото място. Доста смущаваща мисъл. Сега обаче Странден искаше само едно: да си легне и да се наспи. Прозина се и провери дали не е оставил нещо върху нощното шкафче, взе вестника от стола и пое към вратата.

На вратата се появи мъж. Старши инспектор Хуле.

— Къде е той?

— Отведоха го — отвърна Странден. — Преди четвърт час дойдоха да го изпишат.

— И кой е разпоредил да го изпишат?

— Главният лекар. Вече не го искаха в отделението.

— Интересува ме кой го е отвел. И къде.

— Новият шеф в Отдела за борба с насилието се обади и задействаха процедурата.

— Хаген? Лично ли е дал заповед?

— Да. Закараха Юн Карлсен в апартамента на брат му.

Хуле поклати глава и си тръгна.

На изток се развиделяваше. Хари пое по стълбището в червено-кафявата тухлена сграда на „Йорбиц“ — осеяна с дупки асфалтова уличка между булевард „Ширкевайен“ и „Фагерборг“. Спря на втория етаж, както му обясниха по домофона. Върху бледосинята пластмасова табелка в горната част на открехнатата врата бе написано с бели релефни букви името Роберт Карлсен.

Влезе и се огледа. Бъркотията в малкия едностаен апартамент за пореден път потвърждаваше впечатлението от работното му място. Не беше изключено, разбира се, Ли и Ли да са допринесли за безпорядъка, докато са търсили писма и други документи в помощ на разследването. Цветна литография на Исус красеше едната стена. Заменяш трънения венец с барета и ето ти Че Гевара, помисли си Хари.

— Значи Гюнар Хаген е постановил да се настаните тук? — попита Хари Юн, седнал с гръб към него на бюрото до прозореца.

— Да — Юн се обърна. — Понеже убиецът знае адреса ми, Хаген сметна, че тук е по-безопасно.

— Мм — Хари се огледа. — Как спахте?

— Не много добре — усмихна се смутено Юн Карлсен. — Цяла нощ ми се причуваха разни звуци. Когато най-сетне успях да заспя, Странден, моят охранител, влезе в стаята и ми изкара ангелите.

Хари премести купчина комикси от един стол и седна.

— Разбирам, че сте изплашен, Юн. Имате ли някакви предположения кой би искал да ви отнеме живота?

— Вчера цял ден мислих по въпроса — въздъхна Юн. — Ще ви отговоря пак същото: наистина нямам представа.