Ю Несбьо - Спасителя

— А?

— Страхуваш се, защото си мислиш, че ако онзи бе стрелял малко по-точно, щеше да те убие. Чуй ме добре. Не си се разминал на косъм от смъртта. Изобщо не се е целил в теб, искал е да улучи колата.

— А? — повтори младият с равен глас.

— Този тип е професионалист. Знае отлично, че убие ли полицай, няма да му се размине. Стрелял е само за да те изплаши.

— Откъде знаеш…

— Важното е непрекъснато да си повтарям наум, че не се е целил в теб. Така ще си възвърнеш спокойствието и съня. Откажи терапия при психолог, защото други хора се нуждаят много повече от професионалната му помощ.

Хари стана и коленете му изпращяха.

— И не забравяй, че хората с по-висок пост от теб по принцип са по-умни. Следващия път изпълнявай каквото ти наредят, ясно?

Сърцето му биеше като на подгонено диво животно. Вятърът разлюля лампите, окачени на тънки метални жици над пътя. Сенките по тротоара заиграха насам-натам. Искаше му се да прави по-големи крачки, но гладкият лед го принуждаваше да внимава.

Явно обаждането му до Загреб от приюта го бе издало и бе довело полицията там. Всичко стана за секунди. Налагаше се напълно да изключи варианта да се свърже с нея. Чу автомобил зад гърба си. С усилие на волята устоя на изкушението да се обърне. Наостри уши. Шофьорът не намали. Подмина го. Лъхна го въздушна струя. Усети как по малката оголена част от тила му се посипа фин снежец. Полицаят видя синьото яке. Вече не е невидим. Поколеба се дали да не го изхвърли някъде, но мъж по риза посред зима не само би изглеждал още по-подозрително, а и би замръзнал от студ. Погледна си часовника. До разбуждането на града оставаха още много часове. Предстоеше му дълго време да броди навън, докато отворят първите кафенета и магазини. А се налагаше незабавно да се стопли някъде. Да си намери удобно скривалище, да се спотаи там и да си отдъхне до зазоряване.

Озова се пред мръсножълта фасада, изпъстрена с графити. Един от надписите привлече вниманието му: „Западния бряг“. Малко по-нагоре по улицата забеляза прегърбен мъж. Отдалеч остана с впечатлението, че човекът е облегнал глава на вратата пред себе си. Приближи се към непознатия. Всъщност мъжът натискаше копчето на звънеца.

Спря и зачака. Вероятно това щеше да се окаже неговото спасение.

По уредбата се чу глас. Прегърбеният се поизправи, олюля се и изрева гневно в отговор. Зачервената му кожа с напукани заради алкохола капиляри висеше отпусната от лицето му като на куче от породата шар пей. Изведнъж мъжът млъкна и ехото от виковете му се изгуби между сградите в притихналия град. Чу се бръмчене от електронен механизъм. С усилие мъжът направи крачка напред, без да падне, бутна вратата и влезе вътре.

След него тя започна да се затваря и спотаилият се мъж в синьо яке реагира със светкавична бързина. И това му изигра лоша шега. Подметките му се хлъзнаха по леда, но в последния момент той успя да посрещне ледената повърхност с длани, преди цялото му тяло да се приземи върху тротоара. Изправи се — вратата щеше да се хлопне всеки момент — втурна се напред, протегна крак и усети как тежестта на вратата притисна горната част на ходилото му. Вмъкна се вътре, спря и се ослуша. Чу се тътрузене на крака. Стъпките спряха, после мъжът продължи да се влачи. Почука на някаква врата. Отвориха му. Жена започна да крещи на този странен напевен език, норвежкия. После внезапно всичко утихна, все едно й прерязаха гърлото. Няколко секунди по-късно се чу тих звук, напомнящ хленч. Така хленчат децата, когато се успокоят след преживян шок. Вратата се затръшна и пак настъпи тишина.

Той пусна външната врата. Тя също се затвори. В отпадъците под стълбището намери няколко вестника. Във Вуковар натъпкваха обувките си с вестници: те изсмукват влагата и пазят от студа. От устата му още излизаше пара, но засега беше спасен.

Застанал в кабинета зад рецепцията в приюта, Хари чакаше отговор, притиснал слушалката до ухото си, докато се мъчеше да си представи апартамента, където звъни телефонът. Представи си огледало, отрупано със снимки. На усмихнати хора, които празнуват или се намират на екскурзия в чужбина. Повечето снимки са на приятелки. Жилище със скромно обзавеждане, но и с уютна атмосфера. Мъдрости, залепени на вратата на хладилника. Плакат на Че Гевара в тоалетната. Дали все още е на мода?

— Да, моля? — обади се сънлив глас.

— Аз съм.

— Татко?

Татко? Хари си пое дъх и усети как по лицето му плъзва червенина.