Ю Несбьо - Спасителя

— Не, полицай Хуле.

— О, да — засмя се тихо тя с глас, едновременно висок и плътен.

— Извинете, че ви събуждам, но…

— Няма нищо.

Настъпи една от онези неловки паузи, които Хари първоначално си постави за цел да избегне.

— Намирам се в приюта — обясни Хари. — Опитахме се да задържим заподозряно лице. Според момчето на рецепцията двамата с Рикард Нилсен сте го довели тук по-рано тази вечер.

— Онзи клетник без връхна дреха?

— Да.

— В какво се е провинил?

— Подозираме го в убийството на Роберт Карлсен.

— Мили боже! — възкликна тя.

— Ако не възразявате, ще изпратя наш служител да ви разпита. Докато го чакате, моля ви, опитайте се да си спомните какво точно ви каза.

— Добре. Не може ли да дойд…

Тя млъкна.

— Ало?

— Онзи човек не каза нищо — обади се тя. — Като повечето бежанци от размирни райони. Разпознават се по начина, по който се движат. Приличат на сомнамбули, все едно функционират на автопилот и са вече мъртви.

— Мм. А Рикард разговаря ли с него?

— Не съм сигурна. Искате ли да ви продиктувам номера на Рикард?

— Да, ако обичате.

Тя се отдалечи от слушалката. Имаше право. Хари се сети как Станкич стана от снега, а от отпуснатите му ръце и безстрастното му лице се посипаха снежинки. Така изглеждат и зомбитата, излезли от гробовете във филма „Нощта на живите мъртъвци“.

Хари чу как някой се изкашля и се обърна. На вратата пред кабинета стояха Гюнар Хаген и Давид Екхоф.

— Пречим ли? — попита началникът.

— Влезте — кимна Хари.

Двамата мъже седнаха срещу него.

— Ще те помолим за кратък доклад по случая — подхвана Хаген.

Преди Хари да попита защо шефът използва множествено число, Мартине се обади в слушалката и му продиктува номера. Хари го записа.

— Благодаря. Лека нощ.

— Питам се… — подхвана тя.

— Трябва да затварям.

— Добре. Лека нощ.

Хари остави слушалката.

— Дойдохме възможно най-бързо — обади се бащата на Мартине. — Направо потресаващо. Какво точно се е случило?

Хари погледна Хаген.

— Разкажи ни — подкани го началникът.

Хари описа накратко неуспешния опит за залавянето на заподозрения, изстрела срещу колата и гонитбата в парка.

— Щом почти си го настигнал с картечен пистолет в ръка, защо просто не стреля? — изненада се Хаген.

Хари си прочисти гърлото и погледна Екхоф.

— Е, как ще обясниш постъпката си? — попита началникът с първите признаци на раздразнение в гласа.

— Тъмнината ми попречи.

Хаген изгледа продължително старши инспектора и попита:

— Значи Станкич се е намирал навън, когато сте влезли в стаята му? Някакви идеи какво прави наемен убиец на минус двайсет градуса посред нощ по улиците на Осло?

Началникът понижи глас:

— Разчитам, че контролираш денонощната охрана на Юн Карлсен, Хуле.

— На Юн ли? — учуди се Екхоф. — Но нали е в болница?

— Поставил съм охрана пред стаята му — обясни Хари, като се надяваше колебливият му глас да внушава доверие. — Тъкмо се канех да се обадя на колегата и да провери дали всичко е наред.

Между голите стени на неврохирургията в болницата в Юлевол отекнаха началните акорди от парчето „London Calling“ 41 41 London Calling (англ.) — Обаждане от Лондон. — Б.пр. на група „Клаш“. Мъж със слегната коса, облечен в халат, се разхождаше със система в коридора. Болният хвърли възмутен поглед към полицая, който в разрез със забраната да се използват мобилни телефони отговори на повикването:

— Странден.

— Обажда се Хуле. Нещо ново?

— Не. Из коридора се разхожда някакъв пациент, който не може да заспи. Гледа малко странно, но иначе ми се струва безобиден.

Мъжът със системата продължи да се влачи запъхтян по коридора.

— Да е ставало нещо по-рано тази вечер?

— Да, „Тотнъм“ отупа „Арсенал“ на „Уайт Харт Лейн“. Освен това спряха тока.

— А нашият човек?

— Не е гъкнал.

— Провери ли дали е добре?

— Като изключим хемороидите, нищо му няма.

Странден наостри уши. Мълчанието изведнъж му се стори зловещо.

— Само се пошегувах. Веднага ще вляза да проверя. Не затваряй.

Вътре се носеше сладникав мирис. На бонбони, предположи полицаят. Светлината от коридора близна болничната стая и изчезна, когато вратата бавно се хлопна зад гърба му. Все пак различи глава върху бялата възглавница. Приближи се. Тишина. Пълна тишина. Усети липсата на най-обичайния звук в стаята с жив човек.

— Карлсен?

Никаква реакция.

Странден се изкашля и повтори малко по-високо: