Ю Несбьо - Спасителя

— Слушай сега. Става още по-интересно. Банкоматът се намира под постоянно видеонаблюдение.

— И?

Халвуршен направи пауза, за да подсили ефекта на думите си.

— Казвай де — нетърпеливо го подкани Хари. — Нали не си е прикрил лицето?

— Усмихва се на камерата като филмова звезда.

— Прати ли записа на Беате?

— В момента го преглежда в House of Pain.

Рагнхил Гилстрюп мислеше за Юханес. Колко различно можеше да е всичко. Ако просто бе послушала сърцето си, което винаги вземаше по-разумни решения от главата й. Странно: за първи път се чувстваше толкова нещастна и въпреки това изпитваше неистово желание за живот.

Копнееше да поживее поне още мъничко.

Защото всичко й се изясни.

Рагнхил се взираше в черното дуло. Осъзнаваше какво вижда.

И какво ще се случи.

Бученето на съвсем елементарно устроения електродвигател на „Сименс VS08G2040“ заглуши писъка й. Върху пода падна стол. Безпощадно засмукващото дуло се приближи до окото й. Тя се опита да спусне клепачи, но силни пръсти ги вдигнаха нагоре, защото притежателят им искаше тя да гледа. И тя гледаше. И знаеше, о, колко добре знаеше какво ще се случи.

Часовникът на стената над гишето в голямата аптека показваше девет и половина. Насядали на пейките, клиентите кашляха, затваряха сънливи очи или се взираха в червените цифри на електронните табла и в бележката с номера си, все едно държаха лист с житейския си жребий, а всяка поява на поредния номер представляваше теглене на печелившите числа.

Той не си взе листче за ред от машината. Искаше само да се стопли до радиаторите в аптеката, но имаше чувството, че синьото му яке привлича вниманието на хората като магнит, защото фармацевтите го гледаха доста мнително. Вторачи се през прозореца. Зад мъглата различи контурите на бледо, анемично слънце. Покрай аптеката мина полицейска кола. Вътре имаше система за видеонаблюдение. Трябва да се махне оттук, но къде да отиде? Без пари бе нежелан гост в заведенията. А вече нямаше и кредитна карта. Снощи реши все пак да изтегли пари, макар и с риск да проследят кредитната му карта. Излезе да се поразходи. Накрая намери банкомат, достатъчно отдалечен от приюта. Ала машината глътна картата му и го остави с празни ръце. Получи единствено потвърждение на онова, което вече знаеше: обръчът около него се затяга. Отново е обсаден.

В почти празният ресторант „Бискит“ се носеше мелодия, изпълнена на панфлейта. Туре Бьорген, решил да се възползва от следобедното спокойствие в заведението, се взираше замечтано в главната улица „Карл Юхан“ през прозореца. Не че гледката го омайваше. Просто се можеше да се насити на топлината от радиаторите, монтирани под прозорците. Днес не беше в добро настроение. Имаше срок до два дни да плати самолетните билети за Кейп Таун, а току-що установи всъщност отдавна известния му факт, че няма толкова пари. Работеше много, но те все свършваха бързо. Е, да, нали през есента си купи огледало в стил рококо. Освен това харчеше много за шампанско, прахчета и други скъпи угодийки. Стараеше се да не изпуска положението от контрол, но ако трябва да е честен, бе крайно време да излезе от този омагьосан кръг: прахчета, за да купонясва, хапчета, за да заспи, после още прахчета, за да има сили да работи и да финансира вредните си навици. В момента в сметката му нямаше никакви пари. Последните пет години празнуваше Коледа и Нова година в Кейп Таун, вместо да се прибира в селцето Вегоршхай при религиозното тесногръдие, безмълвните обвинения на родителите си и зле прикритото отвращение, изписано по лицата на роднините. Туре предпочиташе да замени три седмици непоносим студ, потискаща тъмнина и пълна скука със слънце, красиви хора и активен нощен живот. И игри. Опасни игри. През декември и януари Кейп Таун се превръщаше в сборен пункт на европейски рекламни агенции, филмови екипи и модели от двата пола. Именно в тези среди Туре намираше свои себеподобни. Най-много обичаше да си урежда срещи на сляпо. В град като Кейп Таун подобни срещи носят сериозен риск, а среща със съмнителни типове в съборетините на низината Кейп Флатс си е направо опасна за живота. Въпреки това той го правеше. Понякога сам не разбираше защо постъпва толкова безразсъдно. Знаеше само, че усещането за опасност го кара да се чувства жив; че именно вероятността да изгуби играта поддържа интереса му.