Ю Несбьо - Спасителя

— Не мога.

— Защо? — простена тя.

— Дал съм обет. На Господ.

Първо тя го погледна с недоумение. После обаче очите й плувнаха във влага, заплака тихо, облегнала глава на гърдите му, и прошепна:

— Не вярвах, че ще те намеря пак.

Не разбра какво има предвид тя, но започна да гали косата й. Ето така започна всичко. Винаги се срещаха в неговия апартамент и винаги по нейна инициатива. В началото тя направи няколко неубедителни опита да го накара да наруши обета си за целомъдрие. После обаче свикна и й стигаше да лежи до него, да го милва и да се радва на неговите ласки. Понякога, по необясними за него причини, тя изпадаше в крайно отчаяние и го заклеваше да не я изоставя. Почти не разговаряха, но половото им въздържание сякаш още повече ги привързваше един към друг — или поне той имаше такова усещане. След като започна да излиза с Теа, престана да се вижда с Рагнхил. Не защото Юн нямаше желание, а защото Теа предложи всеки да има ключ за жилището на другия. Тя го възприемаше като доказателство за пълното доверие помежду им и той не намери какво да й възрази.

Юн се обърна в болничното легло и затвори очи. Искаше да сънува. Да заспи и да забрави. Ако изобщо му се удаде. Започна да се унася, когато изведнъж усети лек полъх в стаята. Инстинктивно отвори очи и се обърна. Под бледозелената светлина от табелата видя, че вратата е затворена. Вторачи се в сенките, притаи дъх и наостри уши.

Мартине стоеше на прозореца в апартамента си на улица „Безгрижие“, който също потъна в мрак след прекъсването на електрозахранването. Въпреки тъмнината обаче видя колата на пътя. Приличаше на сааба на Рикард.

Не се опита да я целуне, когато тя тръгна да излиза от автомобила му. Само я погледна с обичайния си кучешки поглед и каза, че той ще бъде новият изпълнителен директор. Получил разни сигнали. Положителни сигнали, които му предричали успех. В очите му се четеше странна упоритост. Нима тя не вярва в него?

Отговори му, че от него несъмнено ще стане много успешен мениджър и посегна към дръжката на вратата, докато очакваше да я докосне. Той обаче не го направи. Мартине излезе.

Въздъхна, извади си телефона и набра посочения номер.

— Слушам.

По телефона гласът на Хари Хуле звучеше съвсем различно. А може би промяната не се дължеше на телефона, а на факта, че си е вкъщи. Това вероятно бе домашният му глас.

— Обажда се Мартине.

— Здравейте.

Не успя да разбере дали новината го зарадва.

— Помолихте ме да се помъча да си спомня дали някой ми се е обадил и ме е попитал кой е дежурен в деня, когато убиха Роберт Карлсен.

— И?

— Мислих, мислих…

— И?

— Никой не ме е питал подобно нещо.

Дълго мълчание.

— Нима ми се обаждате, за да ми съобщите това? — попита той с дрезгав топъл глас, сякаш току-що става от сън.

— Да. Лошо ли постъпих?

— Не, не, разбира се. Благодарен съм ви за помощта.

— Няма нищо.

Тя затвори очи в очакване на гласа му:

— Прибрахте ли се… благополучно?

— Мм. Електричеството спря.

— При мен също. Ще го пуснат.

— Ами ако токът изобщо не дойде?

— Какво искате да кажете?

— Тогава сигурно ще настъпи пълен хаос.

— Често ли мислите за такива неща?

— Понякога. Инфраструктурата на нашата цивилизация е много по-уязвима, отколкото ни се иска да мислим. Вие какво смятате по въпроса?

Хари помълча известно време.

— Ами какво… — най-сетне подхвана той. — Според мен съществува постоянна опасност всички системи, на които разчитаме, изведнъж да откажат и да ни погълне нощ, където законите и правилата вече не могат да ни защитят, където властват студ и хищници и всеки трябва да се спасява поединично.

— Представата ви за света — подхвана тя, след като той не се сети какво повече да каже — не е никак подходяща за приспиването на малко момиче. Хари, вие сте безнадежден антиутопист.

— Нали съм полицай, то си е почти задължително. Лека нощ.

Затвори, без да изчака отговора й.

Хари се сви под завивката и впери поглед в стената. Температурата в апартамента спадаше.

Замисли се за небето. За Ондалснес. За дядо си, за майка си. За погребението й. Как шепнеше вечерната молитва с нежния си кадифен глас. „Непоклатима крепост е нашият Бог“. Ала в безтегловния миг преди да потъне в сън, се сети за Мартине. Още чуваше гласа й в главата си.

Телевизорът в стаята се събуди със стон и зашумя. Осветлението в коридора се включи и през отворената врата на спалнята върху лицето на Хари падна светъл лъч. Но той вече спеше.